— Както и да е, дошъл съм, за да ти донеса това — продължава той. Приближава се и ми подава сгънат лист хартия. Разгъвам го и виждам чек на стойност сумата, с която ни изнуди.
Опитвам се да му го върна.
— Задръж го. Ще ни платиш, когато си стъпиш на краката.
Той вдига ръка.
— Не. Така трябва да бъде. Обещал съм на жена си.
Кимам с разбиране и оставям чека до себе си. Мълчим неловко известно време — никой от двама ни не знае какво да каже. Отношенията ни са толкова шантави — не оставят място за светски разговор.
— Има някои неща, които бих могъл да споделя — обажда се Харисън. Поклаща се напред-назад с ръце в джобовете. — Но може би това не е нужно. Сигурно искаш да продължиш живота си, без да се обръщаш назад.
Не съм говорила с Дру или Вивиан от вечерта, когато напуснахме дома им. Грей поиска от баща си да изкупи неговия дял от фирмата и Дру прие. Отказа обаче да каже каквото и да било по повод отношенията си с „Помощ в мъка“, откъде знае кой е бащата на Виктория, както и да даде някакво обяснение за случилото се с мен. Грей се опитва да стигне до истината по свои пътища, но неизменно опира в стена. Решаваме, че е най-добре — в наш собствен, както и на детето интерес, да приемем това неведение.
— Мислех, че няма да науча истината до края на живота си — започва детективът, — но оня ден в офиса ми се яви един човек.
— Кой?
— Стара твоя приятелка — отвръща той с крива усмивка. — Моя не е, разбира се. Но тя ми разказа всичко.
— Ела ли? — питам нетърпеливо аз. — Къде е тя? Капаците за ураган са затворени. Няма я от седмици. Нито се обажда, нито пише. Ще се наложи да си тръгнем, без да се сбогуваме.
Той поклаща загадъчно глава.
— Не знам какви са плановете й. Но съм сигурен, че ще ти се обади, Ани. В някой от близките дни.
Докато изважда друга хартия от джоба си, за да ми я подаде, главоболието ме напада. Този път е снимка… размазана, черно-бяла снимка надве момчета във военни униформи, прегърнати през раменете… едното се усмихва, а другото не. Отнема ми секунда да разбера кого виждам, като в първия миг приемам единия младеж за Грей. Но сетне разпознавам и двамата: Дру Пауърс и Алан Паркър — по-млади, по-слаби, почти неприличащи на мъжете, в които са се превърнали. В ъгълчето личи надпис: Река Басак, 1967, Виетнам.
— Нищо не разбирам — казвам аз, а подът се размърдва под мен. — Какво означава това?
— Двамата са били „тюлени“ във Виетнам. Познават се открай време.
Попивам бавно това сведение и виждам как всичко се подрежда. Но главата ме боли страшно и ми е трудно да се концентрирам.
— Имам си теория — обажда се Харисън. — Искаш ли да я чуеш?
Не искам, но кимвам утвърдително.
— Мисля, че преди години, когато Алан Паркър е решил да отмъсти заради дъщеря си, той е потърсил съдействието на старата си дружка Дру. По това време „Пауърс и Пауърс“ е вече преуспяваща в своето поприще фирма. Направих някои проучвания и стигам до извода, че Дру е дал на Паркър един от хората си, който се заема със задачата да издири Марлоу Гиъри. Мъжът се казва Саймън Бригс. По-късно, когато Паркър основава „Помощ в мъка“, „Пауърс и Пауърс“ му осигуряват живата сила, необходима за въздаване на извънсъдебно правосъдие.
Обмислям чутото. Нищо чудно да са близки. Виждам ги и двамата: арогантни, груби мъже, които си въобразяват, че делата им са мотивирани от любов към техните деца, без да разбират, че любовта няма нищо общо с властването над хората.
— Тогава срещата на баща ми с Грей и тяхната уговорка за мен е плод на случайността, така ли? Или не?
Харисън обронва за миг глава. Изглежда обмисля дали да каже онова, което иска. След това започва:
— Баща ти, Теди Марч, известен още като Мечето, е служил в същия взвод. Във Виетнам.
Избухвам в смях.
— А стига бе! Баща ми!?
Но веднага се сещам за всичките му приказки по повод Виетнам. Историите за „тюлени“, които винаги съм приемала като лъжа. Така и не му повярвах.
Детектив Харисън изважда нова снимка. На нея виждам баща си, Дру и някакви други мъже в лодка, която плава в мътна река посред джунглата. Всички са сериозни, напрегнати, нащрек. Баща ми е още момче с едва набола брада и цигара, виснала от устните. Той е жилест и мускулест, с тъмни очи и квадратна брадичка. Дру прилича на по-масивен и не така привлекателен вариант на съпруга ми — млад булдог с мръсен поглед и свъсени вежди.