Тук цари полумрак — външните решетести капаци не са отворени. Крайно мъжко помещение: всичко е в кожа и дъб. Шкафовете за книги се издигат до тавана, огромен глобус се мъдри върху стойката си в един ъгъл, самурайски меч виси на стената. Гледам го и си мисля колко нехарактерно е за Грей да провеси подобно нещо. Отново личи ръката на Дру. Единственият принос на Грей към този интериор е снимката на двете ни с Виктория, поставена върху бюрото.
Потъвам в огромното кожено кресло и включвам компютъра. Вторачила съм се в огромния дисплей, докато той изпълнява целия си предварителен репертоар от образи и звуци. След като е заредил, въвеждам собствената си парола и влизам в Интернет.
Докторът ме помоли да посветя известно време на усилието да изровя от паметта си заключени в нея неща, да изследвам огромните бели полета, свързани с миналото ми. Решила съм да сторя това веднага след като направя едно последно нещо, за да се уверя, че всичко е наред.
Въвеждам името му в мощна търсачка, за която плащаме допълнително, и през следващите два часа чета за извършените от него престъпления, преследването му и настигналата го в крайна сметка смърт. След това отварям съставеното от Грей досие по случая и чета записките, които са правени в хода на едно разследване, продължило две години и в рамките на пет щата. Разглеждам снимки от местопрестъпления, попивам кървища и ужасии, запечатани върху тях. Когато приключвам, обзема ме усещане за облекчение. Премествам се върху кожения диван, където се просвам в цял ръст, затварям очи и започвам да дишам дълбоко и равномерно. Но колкото по-силно се стремя към своите спомени, толкова по-дълбоко в съзнанието ми потъват те. Това ме дразни и обърква и решавам да потичам малко навън.
7
Тичам по плажа, минавам край пусти зимни жилища, които приличат повече на пълноценни хотели, отколкото на частни къщи. Небосклонът е станал от бледосин сивкав, а в далечината се чуват трясъци от приближаваща гръмотевична буря. Събиращите се кълбести облаци са като меки хълмове от бяло и черно на сребърния фон на небето. Те са красиви и застрашителни. Усилвам темпото. Искам да усетя болка и крайна умора. Искам да се свлека на земята, когато свърша, да ме заболи главата от изтощение.
Отминавам последната къща и навлизам в природния резерват. Плажната ивица напред е пуста, на изток се виждат обрасли с див овес пространства, полюшват се високи треви, извисяват се палми от всякакъв вид. През няколко стъпки малки табели предупреждават минаващите да се придържат към бреговата ивица и да не нагазват в прилежащите треви, защото там гнездят птици и костенурки, а територията им е под закрила на държавата. Направо не е за вярване, че е възможно да съществува толкова усамотено местенце в днешна Флорида с цялото й интензивно строителство, с пръкналите се, сякаш изникващи изпод земята жилищни комплекси. Местните жители се майтапят, че строителният кран е новият символ на щата. Високо ценя усамотението, в което живеем, и се питам с тревога колко ли още ще продължи. След малко спирам, изтощена и без дъх, за да свърна назад. Забавям малко темпото в търсене на оня ритъм, който ще ми позволи да изтичам цялото разстояние до дома.
Заливът обикновено представлява сравнително спокойна водна повърхност. Топлите му, мързеливи вълни са разочарование за всеки, очаквал да чуе характерния за атлантическите брегове рев. Днес обаче те са високи и могъщи, водите им имат зловещия цвят на оръжейна стомана. Небето се смрачава все повече и ми става ясно, че може да не изпреваря бурята. Не е особено разумно да се превърнеш в единственото стърчащо нещо върху самотен плаж, когато затрещят мълнии. Мисля си, че е все още прекалено рано и твърде прохладно за този тип време. Отново засилвам темпото, макар мускулите ми да възразяват.
Вятърът се засилва, а пред себе си съзирам нещо, което не забелязах да лежи там на отиване. Все още е далеч отпред, безформена тъмна маса, легнала наполовина във водите на океана. Чувал със смет може би. Или струпани водорасли. Някоя умряла, по-голяма риба. Нещо ме кара да забавя ход и да заобиколя предмета. Но няма откъде, а гръмотевичният тътен е приближил съвсем. Облаците се озаряват от мълнии. Продължавам напред.
Тревите и дивият овес вече танцуват и свирят под напора на вятъра. Нещото, което току-що съм забелязала пред себе си, помръдва. Може да е от вятъра, но знае ли човек. Независимо от заплахата на бурята, отново забавям крачка.