— Май ванилията не е достатъчно — опитвам се да помогна с нещо аз.
— О, мами — въздиша Виктория.
Крия усмивка в чашата билков чай. Решила съм: никакъв кофеин повече. Определено не се нуждая от допълнителни стимулатори.
Слънцето залязва, за да обагри в пурпур целия хоризонт. Пропъдила съм съня колкото може по-надалеч, за да остана при дъщеря си. Когато сладките са готови, трите ги изяждаме още топли. Запалила съм огън в камината на верандата и двете помагаме на Есперанса да упражнява английския си, докато слънцето отправя последен поклон към света. Застудява и трите се прибираме.
— Кога си идва татко? — пита Виктория, докато се изкачваме да я къпя.
— Скоро.
— Колко скоро? — не е доволна от отговора ми тя.
— Скоро — повтарям и слагам длан върху главицата й.
Тя кимва с малко печален вид. Яд ме е, че не мога да й кажа повече. Нищо не знам, а и да знаех, нямаше как да й съобщя къде ходи нейният баща.
Докато я насапунисам и оставя да си играе във ваната, тя е забравила за бедния Грей. Цялото й внимание е погълнато от разигралата се между господин Жабок и господин Паток драма — двамата са се обзаложили за това, кой плува по-бързо. Аз насърчавам с възгласи господин Паток, когато в банята се появява Есперанса.
— Търсят ви по телефона, госпожо Ани — казва тя, като заема мястото ми край ваната.
— Кой?
Тя свива рамене с притеснен вид. Видимо търси нужните думи, но накрая се предава и казва:
— No se. Pero pienso que es importante.
— Казва, че не знае, но мисли, че е важно — превежда моята малка лингвистка.
Отивам при телефона. Сърцето ми бие силно, докато крача по коридора към спалнята. Всеки път се плаша, когато телефонът звъни в отсъствие на Грей. Все чакам онова обаждане. Все си повтарям, уж че ако нещо наистина се случи, те ще пристигнат лично.
— Ало.
— Ани.
Баща ми е. Гласът му е напрегнат. Не би трябвало да ми звъни. Всъщност и аз не би трябвало да звъня на него. Но от време на време, както стана онзи ден, не устоявам на изкушението. През последните години ставаме малко нещо небрежни. Това е част от прекалено високото самочувствие, което се мъча да култивирам.
— Откъде се обаждаш?
— От един приятел.
— Какво е станало?
— Днес един тип идва в ателието да пита за Офелия. Каза, че е ченге, но не беше. Плешив дебелак, който направи цял театър с огромния си пистолет в кобур под мишницата.
— Е? — Цялата работа е в това, че не знам лъже ли или не.
— Сериозно — обажда се той в настъпилото мълчание. — Не се майтапя.
— Какво му каза?
— Казах, че дъщеря ми е починала преди повече от пет години.
— Добре. — Това е единствената дума, която съм в състояние да изцедя. Цялото ми тяло е напрегнато. Стиснала съм слушалката като луда.
— Той не ми повярва. Не беше дошъл само да подпитва. Явно знаеше нещо. Опита да се държи приятелски с мене. Каза, че имало голяма награда за всяко сведение около теб. Аз му се нахвърлих като някой откачен, започнах да се тюхкам и вайкам заради безвременната ти смърт, да хленча как така си позволява подобни номера с бедния старец. И той се омете на бърза ръка.
— Но не бе полицай, казваш.
— В никакъв случай. Ченгетата винаги си личат. Даже и лошите. Те до един са убедени, че законът е винаги на тяхна страна. Тоя беше прекалено мърляв даже за градско ченге.
— Добре — пак казвам аз, защото не знам какво друго да сторя.
— Внимавай — отвръща татко и затваря.
Оставам за миг така, със слушалка в ръка. Не знам какво да мисля за чутото от баща ми. Офелия е мъртва от толкова отдавна. Толкова дълго е вече мъртва, че не допускам някой друг, освен мене самата, да си спомня за нея. Оставям слушалката, за да я вдигна отново и да набера номер.
— Ало? — обажда се Дру.
— Можеш ли да се отбиеш по-късно? Ани е.
— Разбира се — отвръща той след миг колебание. — Има ли нещо?
— Не съм сигурна.
Дру винаги ме гледа така, сякаш съм нежелан посетител, който се мъчи да му измъкне пари за някаква благотворителна цел, в която не вярва. Жената, чието отражение виждам в погледа му, решително не ми допада. Тя не заслужава доверие. А може и да си въобразявам, както би рекъл моят доктор.