— Каза да се запозная с Карла. — Той намества тежката чанта. Ръката му е с ясно очертана мускулатура и дълги пръсти.
Разглеждам тънката ивица на устните и квадратната челюст.
— Това е майка ми.
Той поглежда в краката си, а сетне нагоре към мен. Усещам тежестта на този поглед.
— Няма къде другаде да отида.
Мама вече е до мене.
— Пусни го — казва ми тя, но не посяга към вратата сама да го стори.
— Кой е той?
— Момчето на Франк — отвръща тя с овчи поглед, който насочва после към него.
— Знаеше ли, че идва?
— Знаех, че може да дойде — отвръща тя, като извръща лице към мен, но без да отделя очи от момъка, сякаш не е в състояние да ги отлепи.
— И? — питам аз с присвит на топка стомах.
— И сега може да поостане малко при нас.
— Къде? — питам. — Нямаме място за него.
Тя кимва към кушетката. Тя е тясна и нечиста, неудобна даже за седене, камо ли да се спи отгоре й.
— Там. Само няколко дни. Не се безпокой. Няма да му дам твоята стая.
— Ей — чува се отвън, — тука здравата вали.
— Е, какво ще кажеш? — пита мама.
Аз пак надничам към него през прозорчето. Още в този момент нещо дълбоко вътре в мене ми казва да не отварям, но го правя. Той вкарва бурята със себе си. Цели реки текат от него върху пода, мирише на дъжд. Много е висок. По-висок, отколкото изглеждаше отвън на дъжда. Не му се налага да се наведе при влизане, ама почти. Пуска торбата на пода и тя тупва долу с тежък удар.
Мама му пържи филия, след това още една. Гледам как ги лапа, сякаш не е хапвал нищо от два дни. Вратът му е дебел, а раменете — широки и мощни. Загражда чинията със свободната ръка и час по час вдига тревожен поглед, сякаш се опасява да не дойде някой и му задигне храната.
— Остават ми само шест месеца до пълнолетие — съобщава с тон, сякаш детството и юношеството му са нещо като тъмничен затвор. Но той не прилича на момче, както го определя майка ми. Наближавайки осемнайсет, бе по-скоро мъж според мен. Излъчването му е някак хищническо, гладно и опитно.
Аз седя в ъгъла нацупена, ядосана, но го наблюдавам със скрит интерес. От изражението на лицето на майка ми, пълно с готовност да бъде полезна, ми се повдига. Така се държи тя към мъжете.
— И тогава ще се запиша при Специалните — заявява той. — Никой после не може да се ебава с мене.
— Не думай! В морската пехота? — кудкудяка мама и върти на пръст един кичур коса. — Пък Франк нищо да не ми каже.
— Колко време смяташ да останеш тук? — питам аз с неприкрито раздразнение.
Той свива рамене и хвърля гузен поглед към майка ми. Толкова е фалшиво всичко. Къде са й очите на тая?
Тя го потупва по рамото и ми хвърля предупредителен поглед.
— Можеш да останеш колкото е нужно, Мартин.
— Казвам се Марлоу — бързо контрира той с ядосан глас. Показва си зъбите за миг, открива грозната си страна. Сетне омеква и пуска сладка усмивка към мама: — Викайте ми Марлоу, моля.
— Разбира се, миличък — съгласява се тя и пак го потупва. — Марлоу. Искаш ли да хапнеш още нещо?
— Да, моля — отвръща той, а сетне мести поглед върху мене.
Спомените ми за пристигането на Марлоу са като стари снимки с кафеникави тонове. В съзнанието ми изникват странни, като увеличени е лупа детайли: кожички в основата на мамините нокти, почервенели от постоянно гризане, подвито навътре ъгълче от яката на ризата й. Помня драматичните гласове от телевизора в другото помещение. Но всичко това все едно е станало пак по телевизията, зад дебела стъклена преграда. Нямам чувството да съм участвала лично, а съм по-скоро безпомощен наблюдател, който гледа мълчаливо развоя на събитията. Този е един от моментите, които разчепкваме надълго и широко с моя психоаналитик.
— Опитайте да си спомните — казва доктор Браун. — Вие сте дете. Възрастният е майка ви. Вие не разполагате с власт. Майката носи отговорност за довеждането на тези мъже, на приятеля си и неговия син, във вашия живот.
— Аз отворих вратата.
— Ако не го бяхте сторила вие, тя щеше да го направи.
Има право. Мама не бе умна жена. Нито интелигентна, нито интуитивна. Живее в собствения си малък свят.
На другата вечер се насилвам да отида на коктейл у Ела. Независимо от положените усилия да се изолирам от останалите и да добия неприветлив вид, някаква възрастна жена, облечена изцяло в бяло, се домъква и ме пита какво правя. Има вид като да са я покрили цялата с шеллак, така неподвижни и застинали са отделните й части — плътта, накъдрената коса, лицевите мускули. Толкова е слаба, че костиците на китките й прозират.