Кимва отново. След това се обажда:
— Ще ида да проверя.
Изчезва забързано и я чувам да проверява брави и прозорци. Отивам в кухнята, като следя фигурата през прозореца и набирам телефона на Дру, а кръвта бие неуморно в ушите ми. Разказвам случилото се.
— Там ли е още? — пита рязко Дру.
— Да. И Есперанса го видя. — Струва ми се, че непременно трябва да добавя това за по-голяма достоверност.
— В никакъв случай не звъни в полицията. Идвам веднага. — Той затваря.
Оставам все така вперила поглед навън и отпускам слушалката върху вилката.
Есперанса се връща с мобифон в ръка.
— Обадих се на полицията — съобщава тя и поглежда навън. Сърцето ми спира. Понечвам да й кажа, че не е трябвало да го прави, но се спирам. Би изглеждало подозрително. Ще трябва да се преструвам.
Гледам нашия посетител. Толкова е неподвижен. Излъчва някакво несломимо спокойствие — хищникът е така уверен в сигурната си плячка, че не иска да бърза. Когато долавям далечния вой на сирените, той просто потъва в мрака, който го е родил. Изчезва.
Днес се навършват пет години от мнимата му смърт. Докторът е прав: макар да не помня нищо от случилото се в онази нощ, скритото в дълбоките гънки на паметта се събужда за живот с редовността на годишните времена. Страховит ужас и непреодолим копнеж битуват рамо до рамо в мен. Случвало ми се е и по-рано. Но не така.
Клинично болните от депресия, както и лицата с функционални психически увреждания, непрекъснато играят нещо като „обича ме — не ме обича“ със своите лекарства. Имам нужда от тях, нямам нужда. Имам-нямам. След като си ги вземал известно време и химическият баланс на мозъка се с пооправил донякъде, непременно ти попада някоя статия, посветена на опасността, която създава продължителната употреба точно на твоето лекарство, и ти започваш да си мислиш, че всеки път, когато не си бил в състояние да се измъкнеш от леглото седмици наред, причината се е крила в собствения ти мързел. Започваш да си внушаваш, че когато не вземаш лекарството, умът ти е по-услужлив и продуктивен. И така пропускаш една доза или две. А сетне ги спираш изцяло. За пореден път.
Разбира се, има хора, които не се нуждаят от продължително медикаментозно лечение. Трябва им, колкото да преодолеят някакъв тежък период — смърт на любимо същество, развод или нервен срив. Възможно е някой безотговорен лекар да предпише медикаменти при най-обикновена потиснатост, която лесно се преодолява посредством насочвано самовглъбяване. Когато хора от втората група спрат да вземат лекарството си, не е голяма работа. Но за някои други нещата изобщо не стоят така. Не знам аз в коя категория попадам. Но знам следното: ако Есперанса не бе видяла мъжа, когото видях аз, по никакъв начин не можех да бъда сигурна в това, видяла ли съм го, или не съм.
В моя живот има периоди, през които в резултат от натрупани травми съм се откъсвала от реалността и съм изчезвала — в буквален и преносен смисъл. Ходила съм при цял куп лекари и съм получавала най-различни диагнози за тези състояния: един ги определя като „фуги“, друг — като „психосоматични затъмнения“. Според един доктор съм била бисексуална. Никоя диагноза не се припокрива с която и да било от останалите, нито пък пасва съвсем точно към параметрите на моите „пристъпи“ и за мене не е много ясно какво ми има в клиничен смисъл.
Сънувала съм сънища, които не се различават от действителността, и съм преживявала действителни случки, които много наподобяват сънища. Озовавала съм се в автобуси, без да знам накъде са се насочили, виждала съм се седнала върху градинска пейка в непознати градове, без да имам и най-малка представа как съм стигнала дотам. Огромни късове от моя живот са загубени някъде. Черни дупки в съзнанието ми поглъщат много месеци и дори години. Не ми се е случвало подобно нещо, откак се роди Виктория, но аз знам, че тези „пристъпи“ постоянно ме дебнат в мрака, също като лешояди, които кръжат над окуцял койот в прерията.
Гледам как полицаите по плажа търсят с фенерчетата си мъжа или поне следи от този, който ме преследва на път за вкъщи. Седя върху дивана с Виктория в скута. Тя се е свила на малко кълбо и смуче ухото на любимото си мече, полузаспала вече, след като я разбудиха воят на сирените и тропотът на мъже из къщата. Стискам я здраво. Тя е моята котва към този свят. Ела седи върху друг диван с изнервен вид и си гризе ноктите.
— Не вярвам на очите си — проговаря тя. — Изглеждаш толкова спокойна.
Обаждането на Есперанса има за резултат пристигането на три полицейски коли с униформени плюс двама цивилни полицаи, които привличат вниманието на всичко живо наоколо. Селището е мирно и тихо — рядко се случва нещо в него. Това телефонно повикване разнообразява вечерта на всички. Повечето съседи се обаждат по телефона или пристигат лично да се уверят, че всичко е наред. Ела поверява на съпруга си задължението да забавлява последните гости на коктейла, докато тя идва, за да остане при нас.