— Най-вероятно е някой безобиден скитник — казвам аз уж безгрижно.
Дру ми хвърля бърз поглед от креслото, в което се е разположил. Той е напрегнат и не го крие особено успешно с тези побелели от стискане на облегалката кокалчета на пръстите. Вивиан стои зад него, вторачена със загрижена физиономия в нощта.
— Казах ти да не викаш шибаните полицаи — съска зло в ухото ми той при пристигането си. Взел ме е в обятията си, така че всички присъстващи си мислят, че ме прегръща. Мирише на пури. — Къде ти беше акълът?
— Есперанса се е обадила.
Той сумти презрително.
— И на двама ви казах да си наемете нелегално пребиваваща слугиня. Те не викат полиция.
Той ме пуска и поглежда неодобрително, с което ми напомня колко много ми е противен. Дру е подобен на планина мъж, студен и далечен като Еверест и горе-долу толкова леснодостъпен. Даже да се качиш чак там, нямаш търпение да се разкараш.
— Ани — обажда се Ела и ме гледа сериозно. — Някой те е преследвал до вас. Това не е шега работа.
Един от цивилните влиза през вратата, която води към басейна. Вече по няколко пъти съм споделила с полицаите, че не бих могла да разпозная мъжа, че не съм забелязала друг път да ме следят, че не съм се забъркала в любовна история с някое старо гадже или случаен сваляч. Аз си имам, разбира се, моя теория, само че тя не е от естество да бъде споделяна.
— Ако трябва да бъдем честни, госпожо Пауърс, не можем да направим кой знае какво — обажда се полицаят, като затваря вратата подпре си. Неизвестно поради каква причина той ми допада. Излъчва спокойствие и има вид на внимателен човек, наблюдателен и лишен от склонност към прибързване.
— Видях следи от стъпки от плажа насам. По-малките стигат до къщата. Те ще трябва да са вашите. По-големите спират в края на двора ви. Технически погледнато, който и да ви е последвал, не е стъпил в собствеността ви. А дори да го бе сторил, пак нямаше да вземем отпечатъци и да започнем да издирваме производителя на обувките, освен ако…
— Освен ако не ме беше убил — допълвам аз, усетила погледа на Дру върху себе си. Дали това именно не би разнообразило неговата вечер?
Ченгето се прокашля и прокарва загоряла ръка през посивялата си коса.
— Точно така. Всъщност изобщо нямаше да се появя тук, само че напоследък нещо зачестиха взломовете из околността. В нормалния случай пристигат униформени, за да съставят доклад.
— Това е великолепно — отсъжда Ела. — Направо е страхотия. — Тя владее начина на изразяване, характерен за разглезените богаташи, само че не в неговата отблъскваща форма. Просто звучи наивно. — И как ще заспи тя тази нощ?
Поглеждам я. Иска ми се да й кажа, че не съм спала от години.
— Тази къща разполага с добра алармена инсталация — отвръща мъжът. — Дръжте всичко заключено, а можете да си помислите и за куче.
— Куче? — повтаря Ела. — Това ли я съветвате да направи?
Хвърлям пълен с извинение поглед към полицая.
Дру запазва мълчание. Вивиан идва и присяда до мен, като полага длан върху бедрото ми. Търся в израза на лицето й признаци за осъждане или укор. Но откривам единствено съчувствие и загриженост. Както и сянка от нещо друго, което не мога точно да определя.
— Госпожо Пауърс — започва ченгето. Всички ме гледат. Задал ми е някакъв въпрос, който аз, потънала в мисли, не съм чула. — Сигурна ли сте?
— Съжалявам — отвръщам аз и разтърквам носа си със свободната ръка. — За какво да съм сигурна?
Той изчаква малко.
— Че нямате представа кой би могъл да ви преследва?
— Да, разбира се.
От погледа му разбирам, че не ми вярва. Хрумнало му е нещо. Поглежда Дру, после пак мене. Гърбът ми се сковава от напрегнатата атмосфера в стаята.
— Добре — казва Ела, като се надига. — Каза, че е сигурна. Ако не можете да направите нищо повече, бихте могли да си тръгнете и да я оставите да си почине малко.
Полицаят й хвърля ядосан поглед, а аз се взирам във Виктория, която, независимо от всичките приказки, е успяла да се унесе в сън. Вслушвам се в нейното дълбоко, успокояващо дишане.