— Какво има? — пита Грей, след като ме вижда седнала до прозореца. Видът му ме успокоява и дразни едновременно. Нещо в него в момента или може би събитията от вечерта, а също така съвпадението на тази ужасна годишнина с годишнината от деня на нашето запознанство ме връща към мига, в който го видях за първи път.
— Той се върна — отвръщам аз. Не знам дали наистина го вярвам. Вслушвам се в оставената от думите ми следа в пространството. Грей влиза в спалнята, затваря вратата зад гърба си и пали лампата. Чувам отварянето и затварянето на входната врата. Спортната кола на Дру се пробужда и потегля от алеята.
— Ани — мълви Грей тихичко.
— Този път е по-различно. Не мога да го обясня, но не е същото.
Той присяда върху леглото. Виждам синина под дясното му око. Долната устна е разцепена и подута. Не му трябват повече белези. Тялото му е цялото в следи от наранявания. Пробивано, разкъсвано и никога незаздравяващо напълно. В това отношение си приличаме. Кожата ми е безупречна, обаче съзнанието е накълцано като неговата кожа.
Разказвам му случката на плажа. Той слуша с прикован върху лицето ми поглед. Почуква с крак по пода. Винаги прави така, когато е съсредоточен върху нечий разказ или когато взема решение. Млъквам, а той остава за известно време смълчан, сякаш търси подходящите думи. Задава няколко въпроса. Видяла ли съм лицето му? В какво бил облечен? Духаше ли много?
— Дру каза ли ти за обаждането на баща ми? — питам аз, когато Грей се надига и тръгва към балконската врата. Гледа към плажа. Облаците са се пръснали и над него се лее призрачна лунна светлина.
Кимва.
— Може би именно това те плаши, Ани. Може би това прави нещата по-различни сега. — Протяга ръка към мен и аз заставам до него пред вратата. Сочи ми прозореца.
— Виж колко много светлина. Виж онази двойка, дето се разхожда по пясъка.
Там има младо момиче в джинси и пуловер, хванало за ръка висок и строен младеж. Те вървят бавно, полюшвайки ръце.
— При толкова силна светлина би следвало да забележиш някаква характерна особеност.
— Там имаше някого — отвръщам бързо аз. — Есперанса също го видя. Полицаите откриха следи от стъпки.
— Не се съмнявам, че е имало някого. Но той не е бил Марлоу Гиъри. — Обръща се към мен и докосва лицето ми. — Не е ли възможно да си видяла някого, да си се уплашила силно, а съзнанието ти да свърши останалото?
Не отговарям веднага. Сетне промълвявам:
— Той ме нарече Офелия.
Грей се отдалечава и просва в цял ръст върху леглото с дълбока въздишка. Аз оставам при вратата и го гледам.
Не е красив. Не и в класическия смисъл на тази дума. Но в осанката му има нещо, което кара жените да забравят за външния вид. По-стар е от мен с дванайсет години. Около него сякаш съществува твърда обвивка, която не си сигурен дали искаш да разчупиш. Не съществува никаква причина да се влюбвам в него. Всъщност обстоятелствата на запознанството ни не благоприятстваха началото на интимна връзка. При първата среща той ми закопча белезници и ме хвърли отзад в колата си. Не знаеше какво да прави с мене, а не можеше да ме остави така, както ме намери. Поне това ми каза по-късно. Аз бях почти умряла от глад и смахната от мъка и страх. Всеки друг на негово място би ме оставил да си троша главата. Би могъл да ме предаде на полицията или да ме остави в някоя болница, но той не го направи.
— Обикнах те, преди да го разбера — каза ми той един път.
— Тогава защо ми сложи белезници?
— Обичах те, но ти нямах доверие. Не можеш да се довериш на пребито куче. Не и преди то да ти се довери.
— Това сравнение не е особено ласкателно. — Макар сигурно точно на такова да съм приличала: на зверски пребито куче, което не може да различи протегната за ласка ръка от тази за удар.
Той ме докосва по своя особен начин, за да смекчи казаното. Дланта му нежно гали тила ми, за да премине през челюстта и да остане върху бузата.
— Извинявай.
Не съществуваше никаква причина за нас двамата да оставаме заедно или дори да се виждаме, след като ми осигури помощта, от която имах нужда, и направи така, че Офелия да изчезне напълно. Влюбих се в него, защото бе първият нормален човек в живота ми. Първият, който ми даде някаква сигурност. Защото идваше всеки ден, дори когато отказвах да му говоря, когато го нагрубявах и гонех. Когато го мразех. Той неизменно се връщаше.