Мъча се да си спомня това сега, докато наблюдавам как се надигат и отпускат гърдите му. Настанявам се отново върху стола. След малко се питам дали пък не е заспал. Понякога се връща толкова изтощен, че заспива посред някоя караница или докато се любим. Гледам да не се засягам в подобни случаи.
— Ани — обажда се най-накрая той с въздишка. Изправя се и идва при мен, за да коленичи. Взема ръцете ми в своите и ги докосва за миг с устни. После добавя: — Каквото и да се случва в момента, кълна ти се за следното: Марлоу Гиъри е мъртъв.
В течение на часовете бдение през тази нощ аз си внуших, че Марлоу не е умрял в онази нощ, че Грей ме е лъгал през всичките тези години. Измислих поне пет различни начина, по които би могъл да оцелее. Изкривеното ми въображение изплете цяла мрежа наоколо и аз бях напълно сигурна. Но сега, когато Грей е до мен, съм повече склонна да приема, че съзнанието ми си прави шеги. Отново. Може би Дру има право. Може би наистина някой знае тайната ми и се опитва да ме тормози. А може би, както казва Грей, просто съм се натъкнала на някакъв непознат, докато въображението ми е свършило всичко останало.
— Добре ли си сега? — пита той, след като аз не проговарям. Докосвам лицето му с пръсти, опипвам внимателно нараненото око, разцепената устна. Около устата му личат дълбоки бръчки, но те не го състаряват. Правят изражението му по-мъдро. Обичам го. Наистина. И знам, че той също ме обича. Виждам го в бурните глъбини на очите му. Моето първо убежище.
— Той ме нарече Офелия — повтарям аз.
— Сигурна ли си?
Вече не съм. Бях потънала в дълбок размисъл. Духаше силен вятър. Може би трябва отново да вземам лекарства, да преодолея плътната мъгла, която се спуска над живота ми, да преборя тази духовна летаргия. Поне ще знам кое е реално. Това не е малко, нали?
— Не знам.
— Ще разберем какво е станало — казва той. — Ще научим кой е ходил при баща ти. Кой е бил на плажа. — Той потупва матрака. — А междувременно не прави глупости.
Гледам го с празен поглед.
— Не допускаш ли, че мога да знам какво криеш отдолу?
Изпитвам срам. Мълча.
— Знам, че така се чувстваш по-сигурна. Само не загубвай самообладание.
Отпускам се на пода до него и го оставям да ме прегърне. Искам да си припомня какво е усещането. Не искам да го забравя, когато си отида.
11
— Ясно ми е какво сте намислили вие двамата — съска мама. Издебнала ме е в тоалетната и шепне право в ухото ми. — Виждам как се гледате.
В гласа й има отрова. Това е ревност. Виждала съм този израз и по-рано.
— Нямам представа за какво говориш — отвръщам аз, докато разглеждам зъбите си в огледалото над умивалника с гръб към нея. Тя ме е сграбчила за ръката и ме е привлякла към себе си.
— Това си е чисто кръвосмешение — казва тя, а дъхът й пари ухото ми. — Той ще ти бъде брат.
Мама и Франк възнамеряват да се венчаят в затвора. Отвратителна история. Само при мисълта за това ми се гади. Така силно ме е стиснала, че очите ми се насълзяват. Но по-скоро ще я оставя да ми изтръгне ръката от рамото, отколкото да се разрева пред нея. Примигвам често и извръщам лице встрани.
— Не знам какво имаш предвид — повтарям аз.
Очите й са се превърнали в две черни дупки, от които струи омраза. Когато се ядоса, красивото й лице се изкривява в страховита гримаса с оголени жълти зъби и сбърчени вежди. Долавям аромата на кафе от дъха й, както и на белина от сервитьорската униформа.
— Няма да позволя на дъщеря си да се превърне в курва — заявява тя.
Дори в този момент ми е ясно, че тя пет пари не дава за моята чест или морал. Не се опасява от това, че шестнайсетгодишната й дъщеря е хлътнала до уши по някакъв, който явно има сериозен проблем. Просто не може да понася, когато някой обръща внимание на мене, а не на нея. Това я кара да се чувства остаряла.
Полагам неимоверни усилия да оставя лицето си безизразно, а тялото — покорно в ръцете й, докато тя изсипва връз мен няколко цитата от Библията. Никога не съумява да ги предаде точно, дъвче ги и прави да звучат тъпо. Като не среща реакция, пуска ме и се оттегля с израз на отвращение върху лицето.
— Който сее вятър, жъне бури — заявява тя с висок глас, докато се отдалечава. Чувам я да фучи и трещи из караваната, а накрая изхвръква от нея с неубедителен шум от затръшнатата врата, която е прекалено лека, за да издаде нещо по-внушително.