Всички жънем бури, не е ли така?
Узряла съм за него. Толкова много са празнотите в мен, които той би могъл да запълни, че е цяло чудо, дето не съм изчезнала изцяло.
— Тя ревнува, Офелия — промълвява приближилият се зад гърба ми Марлоу. Разтапям се, когато чуя името си от неговите уста. Отношението ми търпи непрекъснати метаморфози. Ненавиждам го, обичам го, отново го намразвам, когато стигаме до „Хамлет“ в часовете по литература. Но когато Марлоу го произнася, то отново се ражда за живот: О-фе-е-ли-я. О-то е късо и остро. Е-то е протяжно и меко, сякаш го гали с език. Крайната сричка излиза като дихание.
Виждам отражението на лицето му до своето в огледалото. Гали раменете ми, а сетне ме прегръща изотзад. Крия поглед от неговия. Никога не съм обичала да ме гледат как плача. Противно ми е чувството за уязвимост.
— Мразя я — обаждам се аз. И го мисля, но по начин не по-различен от оня, по който всяко момиче на моите години ненавижда своята майка.
Когато вдигам поглед от ръцете си, той продължава да ме наблюдава в огледалото с някакво криво подобие на усмивка върху лицето. Разбирам, че моят насочен срещу мама гняв му харесва и това ме успокоява.
— Ще ми се да е мъртва — обаждам се аз, а от тези думи се чувствам крайно неудобно. Но когато виждам усмивката му, душата ми се изпълва с чувство на облекчение.
Когато гневът на юношеството бушува в установени от родителско присъствие граници, той се нажежава до бяло, но прегаря бързо. Когато такива граници няма, изпепелява всичко по пътя си.
Няколко дни след изпълнението си в тоалетната мама ме принуждава да я придружа при избирането на сватбената й рокля. Отиваме с автобус до огромен склад за дрехи втора употреба и започваме да се ровим из купища рокли, достигнали различна степен на опустошение. Една е лекьосана с червено вино, на друга е отпрана подплатата. Този ден мама е в прекрасно настроение. Изпълнена е с момичешко въодушевление. Дори и да си спомня, че само преди два-три дни ми е насинила ръката и ме е нарекла курва, обвинила ме е в кръвосмесителни апетити спрямо бъдещия доведен брат, с нищо не го показва. Днес иска да бъде щастлива — не й се мисли за мен.
Какво ще кажеш за тази, Офелия? О, виж я само! На Франк страшно ще му хареса.
Седнала съм в опърпаната пробна и я гледам как се върти пред огледалото, цяла отдадена на фантастичните представи за бъдещо щастие. Видът й носи следи от преживяното, но тя е все още красива жена. Косата не е вече така блестяща, а кожата е доста суха и с бръчки покрай устата и очите. Но тя притежава от онази истинска хубост, която става по-зряла с годините, а не напуска човек едновременно с младостта. Докато я наблюдавам този ден, аз си мисля, че би могла да има когото си пожелае, да се превърне в каквото си поиска, а ето я сега тук — върти се пред огледалото в чужда сватбена рокля, готова да се омъжи за един осъден на смърт убиец. Сякаш още преди да се роди, добрият Господ я е белязал с надпис „Ритни ме отзад!“. И всеки срещнат по-късно, всяко житейско обстоятелство не пропускат да се подчинят на инструкцията свише.
— Защо ме гледаш така? — пита мама.
Аз излизам от транса, в който съм изпаднала, и се поглеждам в огледалото, свъсена и мълчалива.
— Мами — започвам аз, — наистина ли ще го направиш?
Тя сяда върху стола до моя. Потърква чело с пръсти.
— Защо не се радваш заради мене, Офелия? — пита ме тя шепнешком. — Искам само да водим нормален живот. Не го ли заслужаваме?
Тя изважда от чантичката си книжна салфетка, за да попие сълзите, които не съм забелязала.
— Мами — повтарям аз. Тя изглежда така посърнала й състарена. Изпълнена от печал.
— Моля те, Офелия — отвръща мама, като пуска салфетката в скута си и ме хваща за ръцете. — Много те моля. Аз го обичам.
Обичала го. Колко тъжно. Франк Едуард Гиъри, любимият на моята майка, е осъден на смърт заради убийствата на три жени във Флорида през периода март 1979 до август 1981 година. Заподозрян е в още няколко убийства, но следствието не успява да се добере до улики и доказателства, с които да го свърже убедително с тях. Всичките му жертви са руси и красиви миньонки. И трите оставят впечатление за една крехкост, която заплашва да ги начупи на мънички парченца всеки миг. До една приличат поразително на майка ми.
— Какво й казахте вие? — настоява психоаналитикът, макар да сме обсъждали този епизод не един път. Той е сред онези, които натрапчиво присъстват в спомените ми. Като някаква следа по пътя към мига, от който няма връщане назад.