— Казах й, че много се радвам за нея. Че ще се опитам да стана по-голям оптимист.
— Но не сте изпитвала нищо подобно.
— Не — отвръщам лаконично аз. — В никакъв случай.
— Защо й казахте това в такъв случай?
— Нямам представа.
Той започва да разглежда пръстите на ръцете си. Това не е подходящ отговор за неговия кабинет. Не ми се иска да го обсъждам или трябва да си помисля — стават. Но нямам представа е симптом за провал.
След малко добавям:
— Наистина исках тя да бъде щастлива. И нямах желание отново да ми заразправя за ония нови доказателства, заради които щели да го освободят. За това, че Бог не би допуснал да загине един човек заради престъпления, които не е извършил. Не ми се слуша за нейните молитви и за частния детектив, когото е наела, докато ядем пържени филийки или остатъците от храна, които мъкне от ресторанта. Не исках да навлиза в нейния фантастичен свят. Господи! Може би аз също исках да бъда малко щастлива.
Той мълчи, оставил думите да витаят из помещението, докато се върнат отново към слуха ми.
— Това е добре, Ани — промълвява най-накрая психоаналитикът. — Това наистина е добре.
Пробуждам се от звука на думите му в ушите си. Напоследък сънувам сеансите от онова време, потъвам в необикновена смесица от едновремешни събития и провеждани при него разговори. Не знам защо става така. Той сигурно би казал, че подсъзнанието ми се престарава.
Грей спи дълбоко до мене. Ще спи до обяд — толкова е уморен. Трудно е да се каже кога е спал за последно в легло и дори кога изобщо е спал. Навличам тихо джинсите и пуловера си, за да изляза в коридора. Не е отронила ни звук, но аз знам, че дъщеря ми е будна. Винаги ме очаква сутрин — това си е нашето време.
Обикновено отиваме до плажа. Започнахме да го правим, още когато проходи и аз я оставям да отива толкова надалеч, колкото я държат краката. Оставям я да бяга от мен, за да усети вкуса на свободата. На плажа тя е в безопасност. Не може да изчезне нито за миг от моя поглед, всяко падане е върху меко и може да прибере всяко нещо, което намери. Прозоречните рамки и лавици в нейната стая са затрупани със съкровища: изсушени парчета корал, мидени черупки от всякакъв вид и размер, блестящи, шарени камъчета.
Днес вали като из ведро, а след снощи плажът изобщо не ми изглежда безопасен. Минавам през коридора и се вмъквам в стаята й. Виждам короната на косите й, виждам лекото движение на завивката. Старая се да остана незабелязана, в случай че все пак още не се е събудила. Ако е така, няма да я тревожа. Но когато я доближавам, тя рязко отмята завивката и подскача.
— Бум! — крясва моята дъщеря, цяла засияла от удоволствие.
Аз се преструвам на стресната, а след това я поемам в обятията си и я засипвам с целувки.
— Бр-р-р-р — пръхтя аз в шията й, а тя се залива от безсилен кикот. — Тихо, тате спи.
— Той върна ли се?
Измъква се от прегръдката ми и литва като светкавица по коридора. Не мога да се състезавам с Грей. Той е суперродител. Аз съм само домашна вещ, която бърше повърнато, изгаря курабии или разресва сплъстени коси. Той е неизчерпаем източник на забавления, всякога готов за борба, игра на криеница или четене на приказки. Не мога да я настигна и предотвратя скока й върху леглото, където се друсва с цялата си тежест върху гърдите на Грей. Той се събужда със стенание. Дъщеря ни се свира под завивката, полудяла от удоволствие.
След няколко минути, през които успява да изтормози сънения още Грей, едва успявам да я увещая да му отпусне още малко сън, докато тя закуси с мене долу. Днес само пресните вафли вършат работа. Сядаме в единия край на масата и ядем намазани с фъстъчено масло и конфитюр топли вафли. Навън дъждът е спрял и оловносивите облаци са се разкъсали, за да надникне през тях ведро синьо небе. Вятърът вилнее с все сила. Погледът ми е прикован в мястото, където бе застанал снощи моят гост, и слушам с половин ухо брътвежа й за момиченцето, което не й дало от червената си боя по време на рисуване и момченцето, което всеки път си носи одеяло от къщи. Събитията от снощи видимо не са оставили никакви следи в съзнанието на Виктория.
Опаковаме се здравата и излизаме. Златното слънце е надникнало отгоре и плажът става отново гостоприемен. От края на двора ни тя хуква към водата в очакване да я подгоня. Но някакво златно сияние от пясъка привлича погледа ми. Навеждам се и вземам предмета. Той представлява златно колие — половин сърчице.