Преценявам възможностите. За пореден път самоубийството взема връх заради своята лекота и окончателност. Атаката идва на второ място, като обиколен път към първия краен резултат. На трето е спотайването и изчакването. Нека се поизпоти. Нека се сблъска с наетите за охраната ми мъже, а сетне да ме открие на борда на този кораб, да намери мястото, където го чакам с пистолет в ръка.
Бумтежът в гърдите ми е спрял и сега се ослушвам за звуци от започнала битка, но не долавям нищо друго, освен далечния ритъм на корабната машина. Изобщо не ме е страх или пък страхът до такава степен се е превърнал в неразделна част от мене, че ми прилича на покой.
3
Баща ми е майстор на татуировки и патологичен лъжец. Последната му черта е май единствената, на чиято устойчивост мога да разчитам — почти всяка произнесена от него дума е лъжа. Просто не може да се справи с това.
— Как си, тате? — ще попитам аз.
— Великолепно — ще каже той. — Събирам багажа.
— Закъде? — ще попитам пак малко скептично.
— Утре тръгвам на плаване из Средиземноморието.
Или пък:
— Казвал ли съм ти, че служих в Специалните части?
— Така ли? — подхващам играта аз, но слушам с половин ухо. — Кога?
— Във Виетнам.
— О! Разкажи ми.
— Не мога. Прекалено болезнено е — по-добре да го забравя.
И така си я караме. Вече не се и притеснявам особено много, отчасти защото той никога не лъже за важни неща. Само за глупости. Също като хълцавица: изригва от него невикана, нечакана, неустоима. Аз обикновено му играя по гайдата, защото при всичките му лъжи у него има нещо истинско. Макар да е пълна нула като баща, той ме обича и — убедена съм в това — винаги ме е обичал.
Когато вдига телефона, чувам равномерен шум. Това е жуженето на иглата за татуиране. Ателието му „Боди Арт“ е разположено на улица „Грейт Джоунс“ и макар да не е нещо повече от една дупка — петдесет квадратни метра, — там идват хора от цял свят заради неговото изкуство. Рокзвезди, супермодели и даже (така се говори) бунтовни млади представители на саудитския кралски двор. Той ми разправя всичко това от години, но аз, разбира се, не мога да му вярвам. Най-накрая ми изпрати една изрезка от „Вилидж Войс“ с посветена на него статия и от нея разбрах, че в този случай говори истината. Какво ще кажете, а?
— Всичко наред ли е? — пита той снишил глас, когато разбира, че съм аз.
— Екстра — отвръщам. — Екстра я караме.
Той замълчава за миг и аз усещам, че е доловил лъжата. Знаем си и кътните зъби. Чувам диханието му, докато обмисля какво да ми каже. Спомням си не едно или две подобни тежки мълчания по линията за далечна връзка — от едната страна аз, отчаяна до немай-къде, а от другата той, без желание да ми помогне. Накрая проговарям:
— Кажи ми го пак, тате.
— О, миличка — отвръща той с лека въздишка, — стига вече. Мислех, че си надживяла всичко това.
Аз въздишам на свой ред и чувам Виктория да бъбри с куклите си в другата стая.
— Толкова си хубава — казва на една. — Отвън, но и отвътре. Ти си умна и силна. — Имитира мене и това ме кара да се усмихна.
— Опи, чуваш ли ме?
Баща ми винаги е намирал пълното ми име идиотско. Нарича ме „О“ или „Опи“, а понякога „Оп“. Сякаш и трите не са още по-идиотски. Мисля, че ги използва, за да дразни майка ми. И наистина я дразнеше невероятно много. Но глупавите прякори си останаха в употреба. Поне между двама ни.
— Кажи ми го само веднъж — обаждам се аз, като се мъча да прогоня истерията от гласа си.
Затварям очи и си представям лицето на моя баща, кафяво и набръчкано от хилядите часове, прекарани върху неговия Харли Дейвидсън. На младини е носил черната си коса като гъста, дълга до под раменете грива. Никога не съм виждала цялото лице на тате, скрито под гъста, черна брада. Когато го видях за последен път, преди доста години вече, и брадата, и косата бяха преполовили пътя към сиво-бялото. Вечно носи джинси и тениска, а на краката — ботуши. В гласа му се долавят следите, оставени от безброй цигари и тонове уиски.