— Ужасно, нали? — обажда се Есперанса, когато забелязва, че гледам към екрана. Почуква с пръст слепоочието си. — Болни хора.
Кимвам.
— Ужасно е наистина. — Отделям с усилие поглед от телевизора и напускам кухнята. Докато се изкачвам по стълбите, чувам Есперанса да си тананика.
На горния етаж Виктория играе щастлива в стаята си. Това ще продължи известно време, преди да й омръзне и да почувства нужда от моята компания или внимание. Засега е изцяло потънала в света, който е създала сама за себе си и двете кукли Изабел и Клод. Нейните бебчета, както сама ги нарича.
От моята спалня продължавам да чувам шепота й по интеркома, който все още държа непрекъснато включен. Звукът на нейното дишане нощем е най-приятната приспивна песен за мене. Питам се кога ли ще ме накара да махна микрофона от стаята й. На колко ли години трябва да стане, за да не иска повече да слушам всяко нейно дихание? Мами, ще каже тя, заеми се със собствения си живот.
Когато бях на шестнайсет, с мама напуснахме апартамента в общинските жилища на Долен Източен Манхатън, за да се забием в една каравана във Флорида, та да е по-близо мама до някакъв мъж, с когото се бе залюбила. Преди това връзката им беше установена посредством няколкомесечна оживена кореспонденция с дебели писма, написани с червено мастило, и подправена с три-четири телефонни разговора за наша сметка, по време на които майка ми гука в слушалката и я държи по толкова интимен начин, че очаквам всеки миг да я засмуче. След няколко сърцераздирателни разговора и горещи обещания ние си събираме оскъдния багажец, за да го натоварим отзад на купения за седемстотин долара шевролет и да отпрашим на юг, където ни чака новият живот.
— Във Флорида ще живеем много по-добре — уверява ме мама с авторитетен глас. — Парите ще ни стигат за повече неща. А и е толкова красиво по ония места.
Аз гледам как се изнизват покрай колата каменни и тухлени сгради и се питам къде ли може да бъде по-красиво, отколкото в Ню Йорк. Вярно, тук може да бъде студено и опасно — страховито място в своята самота, независимо от многолюдните тълпи. Но тази грандиозна архитектура, уличният шум, енергията, излъчвана от милионите хора, събрани тук, за да изживеят живота си. Никога не можеш да сбъркаш това място с някое друго — собственият му сърдечен ритъм е абсолютно уникален. Единствен в целия свят. Като си помисли човек за големите красавици в историята — Клеопатра, Мона Лиза, Ава Гарднър, — никоя от тях не е хубава по оня евтин, стандартен начин, който минава за прелестен в наши дни. Тяхната красота струи отвътре навън посредством собствената им индивидуалност, която би стояла грозно, нахлузена върху другиго. Ако не знаеш как да я гледаш, как да я търсиш в тесни улички и потайни местенца, в пакостливата атмосфера, в пулсиращия нощен живот, можеш лесно да се почувстваш смазан от Ню Йорк, отблъснат от неговите миризми и звуци, може дори да те прогони неговата самонадеяна надутост. Но загубилият ще бъдеш ти.
Очаквах баща ми да се опъне по-силно, когато мама реши да тръгне заедно с мен. Но той сякаш се съгласи с нея, че за мене така би било по-добре. Започнала бях да имам неприятности в училище заради нахалство, мързел и отсъствия. Градът предлага прекалено много изкушения за едно лишено от родителски надзор момиче. Но така или иначе, моите нужди винаги заемат последно място сред съображенията при което и да било взето от родителите ми решение. Единствен житейски стимул за мама е мъжкото внимание. Баща ми не е в състояние да обича нищо така много, както собственото си изкуство. Аз се вмествам някъде помежду всичко това. Не твърдя, че не са ме обичали.
— Не се коси, моето момиче — успокоява ме татко, докато аз ридая на гърдите му. — Флорида е на една ръка разстояние. Аз ще прескачам, ти ще идваш — няма страшно.
Но той нито един път не дойде да ме види във Флорида. Срещнахме се отново чак след две години, когато избягах. Но май изпреварвам събитията.