Той чу лек звук във водата и насочи фенера си към него. Главата на робота се появи, после раменете и тялото му.
Съвсем очевидно езерото не е било бездънно. Роботът трябва да бе минал по дъното и изкачил наклонения бряг на отсрещната страна. Роботът започна да се изкачва по хлъзгавите скали до брега. Пърсивал изморено се надигна и хукна отново.
Последната му клопка го бе предала и собствената му невроза се приближаваше, готова да го убие. Пърсивал хукна към изхода на тунела. Искаше му се поне да умре на слънце.
Пърсивал със залитане водеше робота извън тунелите към стъпаловидния планински склон. Дъхът пареше гърлото му като огън, а мускулите на стомаха му се свиваха мъчително. Той тичаше с полузатворени очи, замаян от умора.
Клопките му се бяха провалили. Защо не бе осъзнал сигурността на провала по-рано? Роботът бе част от самия него. Неговата собствена невроза, която искаше да го убие. И как би могъл човек да измами най-измамната част от самия себе си? Дясната ръка винаги знае какво прави лявата, а и най-умният човек не може дълго да лъже сам себе си.
Значи не е пристъпил правилно към решаването на въпроса, мислеше си Пърсивал, докато се изкачваше по склона на планината. Пътят към свободата не е чрез отрицанието. Той е…
Роботът се движеше по петите му, напомняйки на Пърсивал разликата между теорията и практиката. Той се отклони встрани и бомбардира робота с камъни. Роботът ги отбягна и продължи да се изкачва.
Пърсивал пресече напреко една наклонена скала. Пътят към свободата, каза си той, не е чрез отрицание. То във всички случаи не успява. Пътят е чрез промяна! Начинът да се измъкне е като победи, но не робота, а онова, което той представлява.
Себе си!
Чувстваше се леко замаян и мислите му течаха свободно. Ако може да победи чувството си за родство с робота, настояваше пред себе си той, тогава роботът вече няма да представлява неговата невроза! Той ще бъде просто една невроза, без влияние върху самия него.
И всъщност трябваше просто да се отърве от неврозата си дори и за десет минути. Тогава роботът няма да може да го нарани.
Цялата умора го напусна и той се изпълни с огромна и опияняваща сигурност. Дръзко притича през струпване от паднали скали — едно идеално място, където би могъл да си навехне глезена или да си счупи крак. Преди година, дори и преди месец, със сигурност това щеше да се случи. Но промененият Пърсивал, подскачайки като полубог, пресече скалното струпване без грешка.
Едноръкият и едноок робот обаче доброволно пое инцидента върху гърба си. Той се спъна и се простря в цялата си дължина върху острите скали. Когато се изправи и продължи преследването, той куцаше.
Напълно опиянен, но внимателен, Пърсивал се приближи до гранитната стена и подскочи, за да намери опора за ръката си в една пукнатина, която представляваше не повече от сива сянка над главата му. За една спираща сърцето минута той вися във въздуха. После, когато пръстите му започнаха да се изплъзват, кракът му намери къде да се опре. Без да се колебае, той се закатери нагоре.
Роботът го последва, а несмазаните му стави скърцаха силно. Той счупи единия си пръст при изкачването, което Пърсивал не би трябвало да успее да извърши.
Пърсивал скачаше от скала на скала. Роботът го следваше, като се подхлъзваше и спъваше, но все пак се приближаваше. На Пърсивал не му пукаше. През ума му мина мисълта, че всичките години на склонност към инциденти си струваха, заради този миг. Сега вълната се бе обърнала. Най-после той беше такъв, какъвто природата би трябвало да го създаде — един умел човек!
Роботът се катереше подире му по хлъзгавата повърхност на белите скали. Пърсивал, опиянен от висша увереност, започна да бута надолу скали и да вика, за да предизвика каменна лавина.
Скалите започнаха да се плъзгат и над главата си той чу приглушено бучене. Той се хвърли зад една по-голяма скала, избегна протегнатата ръка на робота и попадна в клопка.
Намираше се в малка, плитка пещера. Роботът се издигна отпреде му и запуши входа. Стоманеният му юмрук се отдръпна за удар.
Пърсивал избухна в смях при вида на нещастния, непохватен, склонен към инциденти робот. После юмрукът на робота, воден от цялата сила на тялото му, се спусна.
Пърсивал се отклони, но това не беше необходимо. Непохватният робот и така нямаше да го улучи. Ударът бе насочен поне няколко сантиметра встрани. Нищо особено. Просто грешката, която Пърсивал очакваше от смешното, склонно към инциденти същество.
Силата на удара накара робота да загуби равновесие. Той се постара да застане здраво върху ръба на скалата. Всеки нормален човек или робот би успял. Но не и един склонен към инциденти робот. Той падна по лице, като смачка последната си очна клетка и започна да се търкаля.