Пърсивал го бутна, за да усили търкалянето, а после се сви обратно в тясната пещера. Каменната лавина довърши работата вместо него, като изтъркаля смаляващата се черна точка по прашния белезникав склон на планината и я зарови под тонове камъни.
Пърсивал наблюдаваше всичко това и се усмихваше в себе си. После се запита какво всъщност прави. И в този момент се разтрепери.
Няколко месеца по-късно Пърсивал стоеше до стълбата на колонисткия кораб „Кучулейн“ и наблюдаваше слизането на колонистите под зимното слънце на Тета. Имаше всякакви хора.
Всички те бяха дошли на Тета заради шанса за нов живот. Всеки от тях бе жизнено важен поне за самия себе си и всеки заслужаваше шанса да се пребори за своя живот, независимо от възможностите си.
И той, Антон Пърсивал, бе изследвал минималните изисквания за тези хора на Тета и в известен смисъл бе дал надежда и обещание и за най-неспособния от тях — онези неудачници, които също искаха да живеят.
Той се отдалечи от потока пионери и влезе в кораба през задния вход. Мина по коридора и влезе в каютата на Хаскъл.
— Е, Антон — каза Хаскъл. — Как ти се виждат?
— Като че са хубава група — отвърна Пърсивал.
— Така е. Тези хора те смятат за свой баща основател, Антон. Искат да останеш. Ще го направиш ли?
— Аз смятам Тета за свой дом — каза Пърсивал.
— Значи е решено. Аз само…
— Чакай — прекъсна го Пърсивал. — Не съм свършил. Смятам Тета за свой дом. Искам да се установя тук, да се оженя, да отгледам деца. Но не веднага.
— А?
— На мен ми хареса изследователската дейност — обясни Пърсивал. — Бих искал да поработя още малко. Може би една, две планети. После ще се установя на Тета.
— Боях се, че може да го поискаш — нещастно заговори Хаскъл.
— Че какво лошо има в това?
— Нищо. Обаче се боя, че няма да можем да те използваме пак като изследовател, Антон.
— Защо?
— Ти знаеш от какво имаме нужда. Личности с минимални възможности за оживяване, които да осигуряват местата за бъдещите ни колонии. А ти по никакъв начин вече не можеш да бъдеш смятан за такъв.
— Но аз съм такъв, какъвто съм си бил винаги! — възкликна Пърсивал. — О, разбира се, че станах по-сръчен на тази планета. Но вие очаквахте това и аз си имах робот, който да компенсира подобренията. И в края на краищата…
— Да, какво искаш да кажеш?
— Ами че в края на краищата аз просто не бях на себе си. Може да съм бил пиян или кой знае какво. Просто не мога да си представя как съм успял да направя всичко това.
— И все пак ги направи.
— Да, но виж сега. Даже и така аз едва преживях. Едва останах жив на Тета! Едва! Не доказва ли това, че съм все още един неудачник?
Хаскъл овлажни устните си и се замисли.
— Антон, ти почти ме убеди. Но се страхувам, че ти леко ме манипулираш. Честно казано, аз вече не мога да те смятам за неудачник. Боя се, че просто ще трябва да си останеш на Тета.
Раменете на Пърсивал се отпуснаха. Той кимна омърлушено, ръкува се с Хаскъл и се извърна да си ходи.
Когато се обърна, ръкавът му закачи мастилницата на Хаскъл и тя се търкулна по бюрото. Пърсивал се наведе да я хване и удари ръката си в ръба на бюрото. Мастилото се разля отгоре му. Той опита да се отдръпне, спъна се в стола и падна.
— Антон, това представление ли беше? — попита Хаскъл.
— Не — каза Пърсивал. — Не, по дяволите!
— Хммм. Интересно. Слушай, Антон, недей да възлагаш прекалени надежди, но може би… Казвам само може би… — Хаскъл изгледа сериозно изчервеното лице на Пърсивал и избухна в смях. — Какъв дявол си, ти, Антон! Почти успя да ме излъжеш. А сега, ако обичаш, измитай се веднага оттук и се присъединявай към колонистите си. Те са решили да ти издигнат паметник и мисля, че ще трябва да присъстваш на откриването му.
Със зачервено от срам лице, но въпреки това ухилен доволно, Антон Пърсивал излезе навън, за да посрещне новата си съдба.