Всеки човек си има някаква граница и всяка симфония си има край. На тридесет и четири годишна възраст, когато бе уволнен само след три дена работа от служба, за която се бе борил цели два месеца, Пърсивал загуби всякаква надежда. Това, доколкото той преценяваше, бе последният фалшив акорд на цимбала в някакво подобие на мелодия, която вероятно не е трябвало изобщо да бъде започвана.
Той пое мрачно оскъдното възнаграждение и последното хладно ръкостискане от бившия си работодател и слезе с асансьора във фоайето. През ума му вече минаваха смътни мисли за самоубийство под формата на гуми на камион, газови тръби, високи сгради и бързи реки.
Асансьорът стигна огромното мраморно фоайе с униформените полицаи и тълпите, чакащи да излязат на улицата. Пърсивал се нареди на опашката и зачака да му дойде редът, загледан безсмислено в колебаещия се под линията на паниката показалец на уреда за измерване на гъстотата на населението. Навън той се присъедини към компактното тяло от хора, което се движеше на запад в посока към неговия жилищен квартал.
Мисли за самоубийство продължаваха да минават през ума му, но сега с по-бавна скорост, приемайки по-определени форми Докато стигна до дома си, той обмисляше методи и средства. После се откъсна от тълпата и се плъзна през входа.
Пребори се с група деца, които се стичаха от коридорите, и стигна до предоставената му от градската управа стаичка. Влезе, затвори и заключи вратата, след което извади бръснача от несесера за бръснене. Той легна върху леглото, опря пети в отсрещната стена и загледа бледосините линии в основата на китката си.
Би ли могъл да го направи? Би ли могъл да го извърши чисто и бързо, без грешка и без съжаление? Или ще обърка и тази работа и ще бъде замъкнат с писъци в болница, където ще представлява комична картинка за персонала, който ще му се подиграва?
Докато мислеше, под вратата му бе пъхнат един жълт плик. Беше телеграма, която Пърсивал реши, че е доста съмнителна, пристигаща с мелодраматична внезапност, тъкмо в момента, когато трябваше да вземе решение. И все пак той остави бръснача и вдигна плика.
Беше от Съвета за планетарни изследвания и заселничество, великата организация, която контролираше всички движения на хората от Земята в космоса. Пърсивал отвори с треперещи пръсти плика и зачете.
До господин Антон Пърсивал
Временен жилищен комплекс 1993
Район 43825, Манхатън 212, Н. Й.
Уважаеми господин Пърсивал,
Преди три години вие кандидатствахте при нас за служба, в който и да било извънземен проект. За съжаление тогава ни се наложи да ви откажем. Но вашите документи бяха класирани при нас и наскоро проверени отново. Радвам се да ви уведомя, че за вас се открива работно място, което можете да заемете веднага и което аз смятам за особено подходящо, предвид вашите възможности и квалификация. Вярвам, че тази служба ще получи вашето одобрение, имайки предвид предлаганата годишна заплата от 20 000 долара, всякакви държавни привилегии и невероятните възможности за напредък в кариерата. Бихте ли могли да дойдете, за да разговаряме по този въпрос?
Пърсивал внимателно сгъна телеграмата и я сложи обратно в плика. Първото му чувство на невероятна радост изчезна и бе заменено от мрачно предчувствие.
Какви ли умения и квалификация може да има той, за да заема служба, осигуряваща цели двадесет хиляди годишно, че и привилегии? Дали не го бъркат с някой друг Антон Пърсивал?
Не изглеждаше вероятно. Пък и Съветът едва ли би допуснал подобна грешка. И като се има предвид, че те го познават и знаят несполучливото му минало… Какво ли биха могли да искат от него? Пък и какво ли би могъл да прави той, което всъщност всеки мъж, жена или дете не би могъл да извърши по-добре?
Пърсивал сложи телеграмата в джоба си и върна бръснача в несесера за бръснене.
Сега самоубийството му изглеждаше малко прибързано. Първо, трябваше да открие какво иска Хаскъл.
Пърсивал бе приет веднага в личния кабинет на Уилиям Хаскъл в главната квартира на Съвета за планетарни изследвания и заселничество. Заместник-директорът беше едър белокос мъж с груби черти, който излъчваше сърдечност, което се стори съмнително на Пърсивал.
— Седнете, седнете, господин Пърсивал — каза Хаскъл. — Цигара? Нещичко за пиене? Ужасно се радвам, че успяхте да дойдете.
— Сигурен ли сте, че точно аз ви трябвам? — попита Пърсивал.