— Кое?
— Неудържимата армия. Ербие е бил с нея и е крещял. И още трима също.
— Какво е това? Някаква асоциация? Нещо свързано с лова?
Госпожа Вандермот недоверчиво изгледа Адамсберг.
— Неудържимата армия — повтори тя съвсем тихичко. — Великия лов. Не я ли знаете?
— Не — отвърна Адамсберг и издържа погледа й. — Елате друг път, ще ми разкажете.
— Не знаете дори името й? Месни Елекен4? — прошепна тя.
— Съжалявам — каза Адамсберг, докато се връщаше с жената в кабинета си. — Веранк, Невъздържаната армия, известна ли ви е такава банда? — попита той, докато прибираше в джоба си ключовете и мобилния си телефон.
— Неудържимата — поправи го жената.
— Да. Дъщерята на госпожа Вандермот е видяла изчезналия с нея.
— И други още — настоя жената. — Дъщеря ми е видяла Жан Глейо и Мишел Мортанбо. Не е разпознала четвъртия.
Изражение на силна изненада се изписа по лицето на Веранк, който след това леко се усмихна, разтегляйки устната си. Като човек, на когото правят неочакван подарък.
— Дъщеря ви наистина ли я е видяла? — попита той.
— Разбира се.
— И къде?
— Там, откъдето минава. По пътя за Боневал, в гората Аланс. Винаги минава оттам.
— Това близо до дома й ли е?
— Не, на повече от три километра живеем.
— Отишла е да я види ли?
— Съвсем не. Лина е много разумно момиче. Просто Армията е била там, това е всичко.
— През нощта?
— Тя винаги през нощта минава.
Адамсберг понечи да изведе жената от кабинета, като я помоли да дойде друг ден или да му се обади по телефона, когато нещата се изяснят в главата й. Веранк дискретно го задържа, дъвчейки един молив.
— Жан-Батист — каза той, — наистина ли не си чувал за това? За Неудържимата армия?
Адамсберг поклати глава и среса косата си с пръсти.
— Попитай Данглар тогава — настоя Веранк. — Това много ще го заинтересува.
— Защо?
— Защото, доколкото знам, е знак за голям трус. За страхотен трус.
Веранк отново се поусмихна и сякаш внезапно взел решение, повлиян от появата на тази Неудържима армия, подписа, че остава.
IV
Когато Адамсберг се прибра у дома — по-късно от предвиденото, тъй като чичото му бе отворил много работа, — старият испанец Лусио шумно пикаеше до дървото в малката градинка в горещата вечер.
— Привет, омбре — рече старият, без да прекратява заниманието си. — Един от лейтенантите ти те чака. Едно много едро женище, висока и широка като кула. Хлапето ти й отвори.
— Не е едро женище, Лусио, а богиня, многофункционална богиня.
— А. онази ли? — рече Лусио, докато си закопчаваше панталона. — За която все говориш?
— Да. Богинята. Нали разбираш, няма начин да прилича на всеки срещнат. Знаеш ли нещо за Невъздържаната армия? Да си чувал това име?
— Не, омбре.
Лейтенант Ретанкур и синът на Адамсберг, Церк — истинското му име беше Армел, но комисарят още не беше свикнал с него, познаваше го само от седем седмици5 — бяха в кухнята, наведени, с увиснали на устните цигари, над една постлана с памук кошничка и дори не обърнаха глава, когато влезе Адамсберг.
— Загря ли сега? — безцеремонно говореше Ретанкур на младежа. — Навлажняваш парченца сухар, ама малки, и внимателно му ги пъхаш в човката. После няколко капки вода с пипетката, не много отначало. И добавяш една капка от ей това шише. Това е за усилване.
— Още ли е жив? — осведоми се Адамсберг, който се чувстваше странно не на мястото си в собствената си кухня, завзета от голямата жена и непознатия му двайсет и осем годишен син.
Ретанкур се изправи и постави ръце на ханша си.
— Не е сигурно, че ще изкара нощта. Докладвам. Повече от час ми отне да изтръгна връвта от краката му. Беше се врязала до костите. Сигурно дни наред се е дърпал. Но няма счупено. Дезинфектирах го, превръзката трябва да се сменя всяка сутрин. Бинтът е там — каза тя и почука по една кутийка на масата. — Намазах го и с препарат против бълхи, това трябва да го е пооблекчило.
— Благодаря, Ретанкур. Момчето взе ли връвта?
— Да. Впрочем не беше лесно да го убедя, щото на лабораторията не й плащат да изследва върви на гълъби. Мъжки е гълъбът. Воазне така каза.
4
Орда, съставена от чудовища, призраци, адски създания и голи жени, която преследва живите. Според една френска легенда от Господаря Елекен, черноликия дявол, водач на ордата, е произлязло името Арлекино, дадено в Комедия дел арте на един съвсем различен персонаж. — Б.пр.