— Да му се не знае, Луи, какво ти пука. Отишъл е да пикае, убиецът е чакал този момент. Мортанбо е застанал с лице към него на светло. Неподвижен. Съвършена мишена. Рухнал е в тишината. Господарят Елекен му е видял сметката, при това по старомоден начин.
— Осъвременен старомоден, като за командоси, ти го каза.
— За подобен изстрел не виждам какво друго може да е. Обаче това е оръжие, което тежи повече от три кила и е дълго почти метър. Дори да е сгъваемо, не можеш да си го сложиш в джоба. Убиецът трябва да е знаел как да се отърве от него след това.
— Кой притежава такова нещо днес?
— Много ловци. Това е типичното оръжие на бракониерите. Наричат го още и „оръжие на свободното време“, използва се за игра и за спорт. То пък една игра.
— Защо не се сети по-рано?
Адамсберг дълго гледа прозорчето, счупеното стъкло, желязната решетка.
— Мислех си, че като се има предвид препятствието на стъклото, всеки куршум или стрела биха се отклонили. Резултатът би бил твърде несигурен, за да посмее някой да стреля по този начин. Но виж добре стъклото, Луи. Това не сме проверили.
Влезе Емери, само две копчета на сакото му бяха закопчани.
— Съжалявам, Емери — каза Адамсберг. — Стрела от арбалет през прозорчето на тоалетната. Когато нашият човек е пикаел.
— Прозорчето? Но то има решетка!
— Минала е, Емери. И е влязла право в гърлото му.
— Арбалет, а? Но той става само да раниш елен от десет метра.
— Не и този, Емери. Съобщи ли в Лизийо?
— На път са. Ти поемаш отговорността, Адамсберг. Ти водиш разследването. И твоите хора го охраняваха.
— Моите хора не могат да видят какво има на четирийсет метра в гората. А ти трябваше да предвидиш, че през прозорчето може да се стреля. На теб бе възложена оценката на рисковете.
— Да предвидя изстрел с арбалет през миша дупка?
— Аз бих я нарекъл плъша дупка.
— Тази плъша дупка имаше дебело стъкло, което би отклонило всякаква стрела. Стрелецът не би могъл да избере това място.
— Погледни стъклото, Емери. Нито едно парче не е останало закачено за дървото. Стъклото е било предварително изрязано така, че само едно бутване с пръст би било достатъчно, за да падне.
— И затова не е отклонило стрелата.
— Да. И никой не е забелязал следата от диаманта покрай рамката.
— Това не обяснява избора на арбалет.
— За да не вдига шум. Добави, че стрелецът е познавал къщата на майката на Мортанбо. Навсякъде има мокет, дори в тоалетната. Стъклото е паднало напълно безшумно.
Емери вдигна яката на сакото си и изръмжа от яд.
— По тия места — каза той — хората имат по-скоро пушки. Ако не е искал да вдига шум, стрелецът е могъл да използва заглушител и дозвуков куршум.
— И те не са съвсем безшумни. Горе-долу като пушка калибър 22 със сгъстен въздух и, значи, доста по-шумни от арбалет.
— Чува се все пак свистенето на тетивата.
— Но не е звук, който човек очаква да чуе. От толкова далеч вибрацията може да се сбърка с шум на размахани криле. А и арбалетът е типично за Елекен оръжие, нали така?
— Така — горчиво се съгласи Емери.
— Помисли за това, Емери. Това е избор не само съвършен технически, но и артистичен. Исторически и поетичен.
— По Ербие не беше стреляно поетично.
— Да кажем, че стрелецът еволюира. Че става все по-фин.
— Мислиш ли, че стрелецът се взима за Елекен?
— Нямам представа. Знаем само, че е отличен арбалетчик. Поне това имаме за начало. Можем да се занимаем с клубовете по стрелба, да изискаме списъци с имената на членовете.
— Защо се е преоблякъл? — попита Емери, загледан в тялото на Мортанбо.
— За да не е със същите дрехи като в затвора — каза Веранк.
— Какво му е на затвора? Моите килии са чисти. Завивките също. Ти как мислиш, Адамсберг?
— Питам се само защо вие с Веранк се притеснявате от това, че се е преоблякъл. Макар че всичко има значение — каза той и уморено посочи прозорчето. — Дори една плъша дупка. Особено плъшата дупка.
XL
Адамсберг участва в претърсването на гората до 7 часа сутринта заедно с другите петима полицаи, които спешно вдигнаха от леглата им. Данглар изглеждаше изтощен. И той не е могъл да заспи, помисли си Адамсберг, докато се е опитвал да намери спокойно място, където да положи мислите си, така както човек търси защитено от вятъра място. Защото в момента за Данглар нямаше място, където да се приюти. Блестящият му ум, неподозирано изпълнен с низост и глупост, лежеше в краката му, разбит на малки парчета.