— Мамка му. Дали знаят?
— Графът със сигурност. Затова се съпротивляваше, когато го събличахме. За децата не знам. Не изглежда да знаят.
— Но защо тогава Лина крие петното?
— Защото е жена. Мокрицата е доста безобразна.
— Опитвам се да се сетя какво би променило това в действията на Елекен.
— Не съм имал време да мисля по въпроса, Веранк. Оставям на вас работната площадка — каза Данглар, като му протегна ръка. — И благодаря — добави той.
Беше го направил. Каза го.
Като нещо най-обикновено. Като най-обикновен човек, разрешил по доста жалък начин драмата, каза си той, докато си изтриваше дланите, преди да седне на волана. Да стиска ръце, да казва „благодаря“, несъмнено бе лесно, изтъркано, може би смело. Важното е, че го бе направил. Повече ще каже по-късно, ако успее. Внезапен прилив на злобна радост го накара да изправи гръб, когато потегли, при мисълта, че Адамсберг е пипнал убийците на стария Клермон. Благодарение на сакото на Мортанбо. Или какъвто там му беше методът, не бе сигурен, че е схванал напълно как му течаха мислите. Но фактът си беше факт и за момента това го успокояваше — много за световните превратности, и съвсем умерено — за неговите собствени.
В 9 часа вечерта Данглар и Ретанкур седяха на една масичка на тротоара пред малкия ресторант в жилищната сграда на лейтенанта в Сен Дени. Всеки път, когато отново видеше Виолет, дори само след три дни, той я намираше по-висока и по-дебела от образа, запазен в спомена му, и това силно го впечатляваше. Тя седеше на пластмасов стол, чиито крака се огъваха под тежестта й.
— Три неща — обобщи Ретанкур, след като съвсем накратко се бе информирала за душевното състояние на колегите й, затънали в калта на Ордебек — анализът на емоционалните вибрации не беше най-доброто й постижение. — Колата на Спасител 1, Кристиян. Проверих, паркирана е в частния им гараж с колите на брат му и на съпругите им. За да я огледам, трябва да я изкарам оттам. Тоест да изключа алармата… Ноел може да направи това за нула време. После няма да рискувам да я връщам, да си я намерят сами, това не е наш проблем.
— Не можем да използваме пробите, ако не следваме официалната процедура.
— Да, но понеже никога няма да получим официално разрешение, ще трябва да действаме по друг начин. Незаконно събиране на улики, съставяне на досие и след това атака.
— Да допуснем — каза Данглар, който рядко поставяше под въпрос доста бруталните методи на лейтенанта.
— Второ — каза тя и постави могъщия си показалец на масата. — Костюмът. Този, който е бил дискретно изпратен на химическо чистене. Бензиновите пари, както и космите, особено съвсем късите, са трудно отстраними елементи. С малко късмет ще открием следи от тях по тапицерията. Костюмът, разбира се, трябва да се открадне.
— Проблем.
— Не чак толкова сложен. Проучила съм разписанието им, знам в кой момент Венсан, майордомът, отваря вратата. Отивам с един сак, обяснявам, че съм си забравила дрехата на етажа или нещо друго, ще видя на място.
Липса на подготовка, тупе и самонадеяност — все средства, до които Данглар никога не прибягваше.
— Под какъв предлог си тръгнахте?
— Казах, че съпругът ми е по следите, че ме е открил и трябва да се укрия. Венсан изрази съчувствието си, но ми се стори изненадан, че съм омъжена, и още по-изненадан, че съпругът ми ме търси така упорито. Мисля, че Кристиян дори не е забелязал отсъствието ми. Трето, захарта. Тоест, камериерката Лейла. Тя е много оскърбена и със сигурност ще проговори, ако си спомни нещо. За захарта или за отрязаните коси. Как се е сетил Адамсберг за сменения костюм?
— Не мога точно да ви кажа, Виолет. Обяснението му се държеше на някакви паяжинени нишки, които не бяха цели и не вървяха в една посока.
— Ясно като бял ден — каза Ретанкур, която често се бе опълчвала срещу мъглявата мисловна система на комисаря.
— За арестуването на Клермон-Брасьор — каза Данглар, като напълни чашата на Ретанкур с единствената цел да налее и на себе си. — Ще бъде красиво, морално, хигиенично и задоволително, но кратко. Империята ще премине в ръцете на племенниците и всичко ще започне отначало. Няма да можете да ми изпращате съобщения на мобилния. Отчетете се на Адамсберг в „Бягащия глиган“, вечерта. Това е един ресторант в Ордебек. Ако ви каже да му се обадите в „Синия глиган“, не се притеснявайте, това е същото място, просто не си спомня името му. Не знам защо държи глиганът да е син. Ще ви дам номера.