— Заминавате ли за някъде, майоре?
— Да, довечера.
— И няма да можем да се свързваме с вас? Тоест няма да знаем къде сте?
— Именно.
Ретанкур поклати глава, без да проявява особена изненада, което подсказа на Данглар, че лейтенантът е, общо взето, наясно с номера с Мо.
— Значи, искате да се измъкнете, без никой да ви види?
— Да.
— И как смятате да го постигнете?
— Тайно. Пеш, с такси, още не знам.
— Лошо — каза Ретанкур и неодобрително поклати глава.
— Нямам по-добър вариант.
— Аз имам. Качваме се у нас за една последна чаша, ще изглежда естествено. После брат ми ви откарва. Знаете ли, че Брюно е лошо момче? Добре познато на всички ченгета в зоната?
— Знам.
— И е толкова безобиден и несръчен, че когато го спрат, му правят знак да продължава. Не го бива за много нещо, но знае да кара. Може да ви заведе тази нощ до Страсбург, Лил, Тулуза, Лион или на друго място. Накъде ще ви е най-удобно?
— Да кажем, към Тулуза.
— Много добре. От там можете да вземете влак закъдето желаете.
— Изглежда чудесно, Виолет.
— Освен дрехите ви. Където и да отидете, ако не искате да ви вземат за парижанин, няма да ви свършат работа. Ще вземете два костюма на Брюно, ще са ви малко дълги в краката, малко тесни в корема, но не прекалено. И ще са малко крещящи. Няма да ви харесат. Ще ви придават малко самохвален вид.
— Малко просташки?
— Ами да, доста.
— Става.
— Последно. Разделете се с Брюно веднага щом пристигнете в Тулуза. Не го замесвайте във вашите неприятности, той си има достатъчно.
— Нямам такъв навик — каза Данглар и в същия миг помисли, че за малко да причини смъртта на Веранк.
— Как е гълъбът? — попита Ретанкур, като стана.
Трийсет и пет минути по-късно Данглар напускаше Париж, легнал на задната седалка в колата на брата, облечен с костюм от долнокачествена материя и с прекалено тесни ръкави и снабден с нов мобилен телефон. Можете да спите, каза Брюно. Данглар затвори очи, чувствайки се, поне до Тулуза, под закрилата на могъщата кралска ръка на лейтенант Виолет Ретанкур.
XLIII
— На мокрица, значи? — отново повтори Адамсберг.
Беше се върнал от болницата в седем вечерта. Веранк го чакаше в началото на пътя към ханчето и му разказа главното от събраната информация. Техниците от Лизийо не бяха открили нищо, табуретката на убиеца беше най-обикновена, като онези, които използват рибарите, арбалетът наистина се оказа на Ербие и носеше само неговите отпечатъци, Есталер и Жюстен се бяха прибрали в Бригадата и Лео постепенно възстановяваше силите си, но още не говореше.
— Мокрица, дълга два сантиметра. На лявата лопатка на Валре и на същото място на Лина.
— Тоест нещо като голямо насекомо, нарисувано на гърба?
— Не искам да ти досаждам като Данглар, обаче мокрицата не е насекомо, а ракообразно.
— Ракообразно? Искаш да кажеш, като скарида? Скарида без вода?
— Ами да, земна скаридка. Доказателството е, че има четиринайсет крака. Насекомите имат по шест. Така разбираш, че паяците, които имат осем, също не са насекоми.
— Подиграваш ли ми се? Да не се опитваш да ми кажеш, че паяците са земни скариди?
Докато разхождаше комисаря из необятните полета на науката, Веранк се питаше защо не реагира на известието, че Иполит и Лина са незаконни деца на Валре.
— Не, те са арахниди.
— Това явно променя нещо — каза Адамсберг и бавно тръгна по пътя. — Но какво?
— Не променя кой знае какво в представата ни за мокрицата. Тя е ракообразно, което не се яде, това е всичко. Макар да не е ясно какво прави с нея Мартен.
— Аз ти говоря за Валре. Ако един човек има такова нещо на гърба и ако още двама души имат същото, те трябва да са от едно семейство, или не?
— Трябва, със сигурност. И описанието на Данглар беше много точно. Дължина два сантиметра, цвят виолетов, овална продълговата форма на тялото и две антенки на горната част.
— Ще рече, ракообразно.
— Да. И като отбележиш факта, че Валре не искаше да се съблича, можеш със сигурност да заключиш, че това петно го издава. Следователно той знае, че двете деца Вандермот са негови.