XLIV
— В такъв случай това би променило всичко — обяви Адамсберг, докато закусваха с Веранк.
Комисарят бе донесъл кафето и хляба под една от ябълките в двора. Докато наливаше кафето, Веранк хвърляше дребни ябълки за сайдер на четири метра пред себе си.
— Помисли, Луи. Снимката ми беше публикувана в „Репортажи от Ордебек“ на другия ден след пристигането ми. Убиецът не е могъл да ме сбърка с Данглар. Което значи, че точно него са искали да убият, като го хвърлят върху релсите. Не мен. Защо? Защото той е видял мокриците. Няма друго обяснение.
— А кой е знаел, че ги е видял?
— Ти добре знаеш, че Данглар трудно крие тайни. Сигурно се е разхождал из Ордебек, говорил е, разпитвал е. И явно се е издал. Така че има връзка между мокриците и убийствата. Убиецът не иска за нищо на света да се разчуе откъде идват децата Вандермот.
— Скрий своето потомство, на семето твое плода. / Един ден ще се върне то, за да отмъсти на рода — изкаканиза Веранк и хвърли още една ябълка.
— Освен ако графът вече не иска да ги крие. От година време старият Валре е надигнал глава и иска да се жени за Лео. Да възстанови онова, което е разрушил от слабост. Цял живот се е подчинявал, знае го, и се опитва да се откупи. Това като че ли значи, че се откупва и чрез децата си.
— Как? — попита Веранк и хвърли седма ябълка.
— Като ги включи в завещанието си. Разделено на три. Както е сигурно, че актинията не е мекотело, така е сигурно и че Валре ги е направил свои наследници и че след смъртта му Ипо и Лина ще бъдат признати за негови деца.
— Но няма смелост да го направи преди смъртта си.
— Очевидно няма. Какво правиш с тия ябълки?
— Целя дупките на полските мишки. Защо си толкова сигурен за завещанието?
— През нощта в гората бях сигурен.
Сякаш гората можеше да му диктува в какво да е сигурен. Веранк предпочете да не се задълбочава в типичните за Адамсберг несвързани отговори.
— Какво си правил в гората?
— Прекарах част от нощта на пътя за Боневал. Имаше глигани, елен и една забулена сова. Която е птица, нали? Не ракообразно, нито паяк.
— Птица е. Кукумявката, която пъхти като човек.
— Точно. Защо целиш дупките на мишките?
— Играя си на голф.
— Ама пропускаш всички дупки.
— Аха. Искаш да кажеш, че Валре е завещал имуществото си на трите си деца. Това променя всичко. Но само ако някой го знае.
— Някой го знае. Дени дьо Валре не обича пастрока си. Сигурно отдавна го дебне. Може да се предположи, че майка му го е предупредила, за да не го лишат от двете трети на наследството някакви копелета от простолюдието. Бих се учудил, ако не знае нищо за завещанието на баща си.
Веранк остави ябълките си, сипа си още една чаша кафе и протегна ръка към Адамсберг да му поиска захар.
— Писна ми от тези захарни истории — каза комисарят, като му подаде една бучка.
— Край вече. Бучката на Мърз те заведе до бучката на Кристиян Клермон. Кръгът се затваря.
— Да се надяваме — каза Адамсберг и силно натисна капака на кутията, която трудно се затваряше. — Трябва да сложим един ластик. Лео така прави, добре е да уважаваме маниите й, та като се прибере, да намери всичко както си е било. Данглар вече начена калвадоса, стига толкова. Значи, мога да съм сигурен, че Дени не е мекотело и че е бил запознат със завещанието на баща си. Може би от една година, откакто е започнал бунтът на графа. Ако баща му почине, ще настъпи финансова и социална катастрофа. Виконт Дени дьо Валре, оценител в Руан, става брат на двама селяни, брат на лудия с шестте пръста, брат на лудата с виденията, заварен син на един безпътен граф.
— Освен ако не отстрани децата Вандермот. Трудно решение.
— В известен смисъл не чак толкова. За виконта Вандермотови са нищожества. Мисля, че изпитва към тях спонтанно, инстинктивно презрение. Изчезването им може дори да му се струва съвсем законно. Не би било кой знае какво. Нещо като за теб да запушваш дупките на полските мишки.
— Ще взема да ги отпуша.
— Във всеки случай не може и да се сравни със загубата на две трети от наследството и на сто процента социална почит. Залогът е твърде голям.