— Имаш оса на рамото.
— Насекомо — уточни Адамсберг и махна с ръка да я прогони.
— Правилно. А ако Дени знае за завещанието, стига такова да съществува, той не просто презира Вандермотови, ами ги ненавижда.
— От една година насам или повече. Не знаем кога графът го е направил.
— Само че не Ипо и Лина са мъртви.
— Знам — каза Адамсберг и остави кутията със захарта зад гърба си, сякаш видът й го притесняваше. — Нямаме работа с импулсивен убиец. Той размишлява, броди. Да се отърве от Ипо и Лина би било опасно. Представи си, че някой знае кой е баща им. Данглар го узна за два дни, може и други да са в течение. Така че Дени се колебае. Защото ако двамата Вандермот умрат, той автоматично ще бъде заподозрян.
— От Лео например. Тя е треперила над малките и познава графа от седемдесет години.
— Дени я е ударил по главата. И това нападение няма нищо общо с някакво откритие на Лео. Осата при теб дойде.
Веранк духна към рамото си и обърна чашата си, за да не привлича насекомото с подсладената си утайка.
— Обърни си и ти чашата — каза той на Адамсберг.
— Не съм слагал захар.
— Мислех, че го пиеш със захар.
— Казах ти, че в този момент захарта ме изнервя. Сякаш и тя е насекомо. Върти се около мен като рояк оси.
— Всъщност — каза Веранк — Дени чака удобен случай, който да му позволи да убие, без да буди подозрение. И когато Лина получава видението, разбира, че се е появил идеалният случай.
Адамсберг се облегна на стъблото, като почти обърна гръб на Веранк, който бе заел другата половина на дървото. В 9:30 слънцето започваше здраво да напича. Лейтенантът запали цигара и подаде през рамо една и на комисаря.
— Идеалният случай — одобри Адамсберг. — Защото ако тримата сграбчени умрат, ужасът на ордебекци задължително ще се насочи срещу Вандермотови. Срещу Лина, която е отговорна за видението и служи за посредник между живите и мъртвите. Но и срещу Ипо, за когото всички знаят, че има шест дяволски пръста. При такива обстоятелства смъртта на двамата Вандермот не би учудила никого, а полицията би заподозряла половината население на града. Точно както през хиляда седемстотин и някоя си година селяните са нападнали с вили някой си Бенжамен, който описал сграбчените. За да сложи край на клането, тълпата го убила.
— Но ние не сме в XVIII век и методът ще се промени. Няма да изкормят Лина и Ипо на площада, ще го направят по-дискретно.
— Значи, Дени убива Ербие, Глейо и Мортанбо. Като се изключи Ербие, прави го по старомоден начин, приблизително следвайки ритуала, за да засили народния страх. Доста в стила на член на елитен клуб на арбалетчиците, нали?
— Веднага трябва да се провери — кимна Веранк и хвърли двайсетата си ябълка.
— Не можеш да се прицелиш добре, като седиш. И понеже трите жертви са всеизвестни гадини, а най-вероятно и убийци. Дени ги жертва без никакви скрупули.
— Което означава, че сега, докато си говорим, Лина и Ипо са в опасност.
— Не и преди да се стъмни.
— Предполагам разбираш, че засега цялата история почива само на виолетовата мокрица.
— Можем да поработим върху алибитата на Дени.
— И до него ще се добереш, колкото се добра до Клермонови.
Двамата мъже потънаха в дълго мълчание, после Веранк изстреля наведнъж целия си запас от ябълки и се зае да събира съдините върху подноса.
— Виж — тихо каза той на Адамсберг, като го хвана за ръката. — Елбо излиза.
И наистина, гълъбът се бе отдалечил на два метра от прага на стаята.
— Чак там ли си оставил зърна?
— Не съм.
— Значи, тръгнал е сам да си търси насекоми.
— Насекоми, ракообразни, членестоноги.
— Ами да.
XLV
Капитан Емери удивено слушаше Адамсберг и Веранк. Никога не бе виждал това петно, никога не бе чувал, че две от децата Вандермот са на Валре.
— Че спи във всяко второ легло, това се знаеше. Както и че жена му го ненавиждаше и настройваше младия Дени срещу него.
— Както се знаеше, че по-късно и жена му не му отстъпваше — каза Блерио.
— Да си спестим подробностите, сержант. Положението и без това е мъчително.
— Напротив, Емери, трябват ни всички подробности. Онова ракообразно например, което никой не може да изличи.