— И по-специално за уменията му на арбалетчик.
— Именно. Дени не е гений, но ще схване, че го подозират за убийството на Мортанбо. Било ченгетата, било някой непознат. И ще бъде нащрек.
— Или бързо ще си довърши работата. Ще ликвидира Ипо и Лина.
— Абсурд каза Емери.
— Дени има много за губене настоя Адамсберг. — Помислете хубаво. Най-добре би било да поставим охрана пред замъка.
— Дума да не става. И графът, и виконтът ще ми скочат отгоре заедно с всичките ми началници. Немотивирано наблюдение, оклеветяващи подозрения, професионална грешка.
— Именно — призна Веранк.
— Тогава да наблюдаваме къщата на Вандермотови. Можеш ли пак да извикаш Фошьор?
— Да.
— Но не е необходимо, преди съвсем да се стъмни. Започваме в десет вечерта и свършваме в шест сутринта. Осем часа дебнене, ще се справим.
— Отлично — каза Емери, който внезапно им се стори много уморен. — Къде се дяна Данглар?
— Беше съвсем скапан и се прибра.
— Така че сега сте само двама.
— Стигаме. Ти поемаш от двайсет и два до два часа, после с Веранк те сменяме. Имаме време да вечеряме в „Глигана“.
— Не, ще направим обратното. Аз ще съм втора смяна с Фошьор, от два до шест часа. Капнал съм, ще ида да поспя.
XLVI
Адамсберг бе донесъл в болницата една книга, която бе взел от дома на Лео. Той сресваше старата жена, после сядаше на леглото й, облегнат на лакът, и й прочиташе двайсетина страници. Беше стара книга, която проследяваше меандрите на една обречена луда любов. Сюжетът като че ли не впечатляваше особено старицата, но тя не спираше да се усмихва, като въртеше глава и мърдаше с пръсти, сякаш слушаше песен, а не история. Днес Адамсберг нарочно бе сменил книгата. Прочете й едно техническо описание на ожребването на кобилите и Лео затанцува по същия начин. Както и сестрата, която не пропускаше часовете на четенето и която като че ли не забеляза промяната на темата. Адамсберг започваше да се тревожи за това състояние на почти блажен покой. Той познаваше друга Лео — приказлива, откровена, понякога кисела и дори груба. Доктор Мерлуз, който питаеше към колегата си Елбо неизчерпаемо доверие, каквото комисарят започваше да губи, го увери още веднъж, че нещата се развиват точно както бе предвидил остеопатът, с когото му бяха разрешили до говори по телефона предишния ден. В „дома му във Фльори“. Леони била съвсем способна да говори и да мисли, но несъзнаването й било временно замразило функциите й с помощта на лекаря, като й осигурявало спасително убежище, и трябвало да минат още няколко дни, преди защитната стена да падне.
— Трябва й само седмица — каза Мерлуз. — Дайте й време.
— Не сте й казали за Мортанбо, нали?
— Нито дума. Изпълнявам нарежданията. Четохте ли вчерашния вестник?
— Статията за парижките ченгета, които не ги бива за нищо?
— Нея.
— Прави са. Две убийства, откакто съм тук.
— Но и две избегнати. На Леони и на майора.
— Да избегнеш не значи да разкриеш, докторе.
Доктор Мерлуз съчувствено разтвори ръце.
— Лекарите не могат да поставят диагнози без симптоми, нито ченгетата без улики. Вашият убиец е асимптоматичен. Не оставя следи, преминава като дух. Не е нормално това, господин комисар, не е нормално. И Валре така смята.
— Бащата или синът?
— Бащата, разбира се. Дени не се интересува от тези неща.
— Добре ли го познавате?
— Горе-долу. Рядко го виждаме в града. Но два пъти годишно графът дава вечеря за градските първенци и аз също съм поканен. Не е много приятно, но няма как. Иначе храната е отлична. Да не сте нарочили виконта?
— Не съм.
— Правилно. Той не би се опитал да убие някого и знаете ли защо? Защото е неспособен да действа. Дори не си е избрал сам жената, така че можете да си представите. Е, поне така разправят.
— Пак ще си поговорим, докторе, когато имате малко свободно време.
Иполит простираше пране пред къщата на синьо въже, вързано между две ябълки. Адамсберг се загледа в него — младият мъж разтърси една от роклите на сестра си, преди внимателно да я окачи на въжето. Изключено беше, разбира се, да му съобщи ей така направо новооткритите му роднински връзки. В момента това можеше само да предизвика силна и непредвидима реакция, а убиецът бе твърде неуловим и подвижен, за да се добавят нови елементи към тази неконтролируема ситуация. Иполит прекъсна заниманието си, като видя Адамсберг, и машинално потърка дясната си ръка.