— Какво да правя с тях? — попита Данглар. — Да ги върна на експедитора?
— Ако това няма да ви затрудни, задръжте ги още малко. Нямам новини от разпределителния център.
— Всъщност ме затруднява, господин комисар. Къде да ги сложа?
— Това не е мой проблем. Вечеряте ли?
— Не още.
— Не е ли време за аперитив? Изпийте едно порто за мое здраве.
— Никога не пия порто.
— Но аз да. Пийнете едно.
Хубаво, каза си Данглар. Беше трудничко, но умно. Адамсберг искаше от него да закара момчетата в Порто, тоест в посока, обратна на следваната досега. И нямаха никакви новини от разследването на Ретанкур. Така че беше твърде рано да се връщат във Франция.
— Нещо ново в Ордебек?
— Нищо. Може би тази нощ.
Адамсберг се върна на масата при Веранк и довърши изстиналото си месо. Внезапно стените на ресторанта се разтресоха от силна гръмотевица.
— Заоблачава се на запад — промърмори Адамсберг, като вдигна вилицата си.
Двамата мъже застанаха на пост под проливния дъжд и трясъка на гръмотевиците. Адамсберг протегна лице под потопа. Когато се разразеше буря, и само тогава, той се чувстваше донякъде свързан с масата енергия, която избухваше там горе, без мотив, без цел, без друг импулс, освен демонстрацията на фантастична и безполезна мощ. Мощ, която особено му бе липсвала през последните дни, мощ, изцяло изоставена в ръцете на неприятеля. И която тази нощ най-сетне се съгласяваше да се излее върху него.
XLVII
Сутринта земята беше още мокра и Адамсберг, седнал под ябълката, където бе закусил, с поставена зад гърба кутия захар, усещаше, че панталонът му става все по-влажен. Беше бос и се опитваше да улавя тревички с пръсти и да ги дърпа. Температурата бе паднала с поне десет градуса, небето беше мъгливо, но дръзновената сутрешна оса отново го бе открила. Елбо кълвеше на четири метра от прага на стаята, което беше значителен напредък. Никакъв напредък обаче нямаше откъм призрачния убиец, нощта бе преминала без произшествия.
На хоризонта се появи Блерио, който се приближаваше с възможната най-голяма бързина, която му позволяваше едрото туловище.
— Препълнена поща — каза той, когато стигна до Адамсберг.
— Моля?
— Пощата ви е препълнена. Не можах да се свържа с вас.
Големи кръгове под очите, небръснати бузи.
— Какво става, сержант?
— Дени дьо Валре е нямало как да дойде и да очисти някой Вандермот тази нощ. Мъртъв е, господин комисар. Побързайте, чакат ви в замъка.
— Как е умрял? — извика Адамсберг и се затича бос към стаята си.
— Убил се е, като се с хвърлил през прозореца — извика Блерио на свой ред и се смути, защото това не беше новина, която се съобщава на висок глас.
Адамсберг не си губи времето да се преобува, грабна телефона си, обу на бос крак наличните обувки и изтича да събуди Веранк. Четири минути по-късно се качваше в старата кола на сержанта.
— Давайте, Блерио, слушам ви. Какво знаем?
— Графът е открил тялото на Дени в осем и пет тази сутрин и е повикал Емери. Капитанът е отишъл без вас, не е могъл да се свърже. Изпрати ме да ви търся.
Адамсберг стисна устни. Като се прибраха от нощния пост, двамата с Веранк извадиха батериите на мобилните си, за да могат свободно да поговорят за младите бегълци. После, преди да си легне, комисарят забрави да сложи своята. И понеже гледаше на телефона си като на личен враг, какъвто той беше, повече не му обърна внимание.
— И какво казва?
— Че Дени дьо Валре се е самоубил, без сянка от съмнение. Тялото вони на уиски. Емери казва, че виконтът се е натряскал, за да си придаде смелост. Аз не съм толкова сигурен. Мисля, че му е станало лошо и се е навел да повърне през прозореца. Живее на втория етаж, а дворът долу е павиран.
— Паднал е случайно?
— Да. Первазите на прозорците на замъка са много ниски. Но понеже две от кутийките с успокоителни са празни и тази с приспивателните е отворена, капитанът мисли, че се е самоубил.
— В колко часа е станало?
— Към полунощ или към един часа. Този път съдебната лекарка дойде навреме и експертите също. Придвижват се по-бързо, когато става дума за виконта.
— Много ли лекарства е взимал?
— Сам ще видите, нощното му шкафче е затрупано с лекарства.
— Много ли пиеше?