Така разправят. Но никога толкова, че да се напие или да му стане лошо. Неприятното е — каза Блерио и направи гримаса, — че според Емери Дени е нямало да се убие, ако не бяхте насочили разследването към ловната му дружинка.
— Смята, че аз съм виновен?
— В известен смисъл. Защото снощи секретарят на Компанията на ловците се е появил в замъка за аперитива.
— Не са си губили времето.
— Обаче според графа после на вечерята Дени не е изглеждал обезпокоен. Само че в това семейство никой не обръща истинско внимание на другите. Всеки се храни в своя си ъгъл на огромната маса и почти не разговарят. Нямаме друго свидетелство, жена му е в Германия с децата.
— Емери би трябвало да мисли, че ако виконтът се е убил, значи, е виновен.
— Точно това казва. Познавате го вече малко капитана. Надува се — точно като за праправнук на маршал — и веднага се раздува. Казва само, че сте могли да подходите по друг начин. По-предпазливо, тихичко да съберете доказателства и да задържите Дени. Нямало да е мъртъв, ако сте го били направили.
— Но щеше да е затворен до живот и убийствата му да станат достояние на всички. Точно каквото не е искал. Как е графът?
— Шокиран, затворил се е в библиотеката. Но не скърби. Двамата не можеха да се понасят.
На два километра от замъка Адамсберг се свърза с Емери по телефона.
— Хартийката е у мен — обяви капитанът.
— Каква хартийка?
— Тъпото ти завещание, за бога! Прав си, двете деца на Вандермот наследяват всяко по една трета. Единственото предимство за Дени е, че получава замъка.
— Говори ли с графа?
— Нищо не може да се измъкне от него. Станал е остър като нож. Мисля, че не знае как да овладее положението.
— А за убийствата, извършени от Дени?
— Отхвърля ги до едно. Признава, че завареният му син не му е бил симпатичен и той на него. Но твърди, че Дени не може да е убил тримата мъже, нито да е цапардосал Лео, нито да е бутнал майор Данглар на релсите.
— Защо смята така?
— Защото го познава от тригодишната му възраст. Ще държи твърдо на версията си. Страх го е от скандала, нали разбираш.
— И каква е версията му?
— Че Дени толкова е пил, че му е призляло. Че като му е призляло, се е спуснал към прозореца, за да повърне. Че прозорецът е бил отворен, за да влезе свежия въздух след дъжда. Че му се е завило свят и е паднал.
— Ти какво мислиш?
— Грешката е и твоя — изръмжа Емери. — Посещението на секретаря на Компанията е задействало алармата. Поел е смес от лекарства и алкохол и е умрял. Но не по начина, който е бил избрал. Не в леглото си. Залитнал е към прозореца, навел се е да повърне и е паднал.
— Добре — каза Адамсберг, без да обръща внимание на упрека на капитана. — Как изтръгна завещанието от графа?
— Чрез натиск. Като му казах, че съдържанието ми е известно. Мръсна работа, Адамсберг, отвратителна. Без всякакво величие.
Адамсберг огледа разбитата глава на виконта, височината на прозореца, ниския перваз, местоположението на тялото, пръските от повръщано на земята. Виконтът наистина бе паднал от стаята си. В просторната стая едно шише от уиски се търкаляше на килима и три кутии с лекарства бяха отворени на нощното шкафче.
— Един невролептик, един анксиолитик и едно приспивателно — каза Емери, посочвайки последователно кутийките. — Бил е в леглото си, като ги е взимал.
— Виждам — рече Адамсберг, проследявайки следите от повръщаното, една на чаршафа, втора на двайсет сантиметра от прозореца, последната на перваза. — Когато се е почувствал зле, е имал рефлекса да се спусне към прозореца. Въпрос на достойнство.
Адамсберг седна в едно кресло малко встрани, докато двама експерти правеха оглед на стаята. Да, справката му в ловния клуб бе задействала самоубийството на Валре. Е да, след три убийства и два опита за убийство виконтът бе намерил своя изход. Адамсберг още виждаше плешивата му глава, разбита в плочите на двора. Не, Дени дьо Валре нямаше нито ръста, нито изражението на дързък убиец. Нищо диво, нито плашещо, просто леко надменен и затворен човек, в най-лошия случай малко рязък. Но го бе направил. С пушка, с брадва, с арбалет. Чак в този миг комисарят осъзна, че случаят в Ордебек е приключил. Че разпръснатите и несвързани събития внезапно са образували затворен кръг, така както затваряме голяма чанта с един бърз жест. Както се изваляват западните облаци. Осъзна, че ще отиде да види Лео за последен път, че ще й прочете още малко от любовната история или пък откъс за бременните кобили. За последен път ще види Вандермотови, Мерлуз, графа, Мърз, за последен път Лина, вдлъбнатината във вълнения дюшек, мястото си под кривата ябълка. При мисълта за тези сбогувания Адамсберг усети някакво неприятно чувство за недовършеност. Леко като пръста на Церк върху перата на гълъба. Утре ще върне Елбо в града, утре ще потегли за Париж. Неудържимата армия ще се изпари, Господарят отново ще се приюти в сянката. След като, каза си той ядно, с изпълнил цялата си мисия. Никой не може да победи Господаря Елекен. Всички така казваха и бяха прави. Тази година ще влезе в аналите на зловещата ордебекска легенда. Четирима сграбчени, четирима мъртви. Бе успял да попречи само на човешката намеса — спасил бе Ипо и Лина от набучване на вила.