— Добра жена — отсъди Мордан, като бързо разтърси дългата си тънка шия, както правеше всеки път, когато изразяваше мнение, сякаш за да го отбележи.
И тъй като Мордан приличаше на стара проскубана чапла, този негов жест напомняше на Адамсберг птица, която гълта риба. Стига чаплата да беше птица и рибата риба.
— Чичото?
— В ареста. Обвиненията на прокурора: отвличане и малтретиране. Поне изнасилване няма. Проблемът е, че чичото не искаше да я остави на никой друг.
— Хубаво — повтори Адамсберг, докато рисуваше кривата ябълка, под която бе закусвал.
Колкото не можеше да запомни думите на съдебната лекарка за повече от няколко секунди, толкова образът на всяко клонче и листенце на ябълката оставаше непокътнат и точен в паметта му.
— Тюило Жюлиен — обяви лейтенант Ноел.
— Убийството със среда от хляб.
— Именно.
— Единствено по рода си оръжие — каза Адамсберг, обръщайки листа на бележника си, — не по-малко ефикасно и безшумно от арбалет, само че изисква пълно приближаване.
— Каква е връзката? — попита Ретанкур.
Адамсберг направи знак, че ще обясни по-късно, и започна да рисува лицето на доктор Мерлуз.
— В предварителния арест — продължи Ноел. — Някаква братовчедка ще му плати защитата на основание провален живот от тиранична съпруга.
— Тюило Люсет.
— Да. Братовчедката му е занесла кръстословици в затвора. Само от дванайсет дни е там и вече е организирал турнир със затворниците, ниво начинаещи.
— В пълна форма, доколкото разбирам.
— Според братовчедката никога не е бил толкова напет.
Настана тишина, всички се обърнаха към Ретанкур, изиграла съществена роля в аферата Клермон-Брасьор, чиито подробности не им бяха известни. Адамсберг направи знак на Есталер да донесе кафетата.
— Все още издирваме Момо Късия фитил — започна Адамсберг, — но не той е запалил мерцедеса.
По време на доста дългия разказ на Ретанкур — първия костюм, втория костюм, подстрижката, камериерката, лабрадора, миризмата на бензин — Есталер разпредели кафетата, после предложи мляко и захар, като обикаляше около масата и много внимаваше на кого какво предлага. Лейтенант Меркаде мълчаливо вдигна ръка в знак на отказ, което оскърби Есталер, убеден, че лейтенантът винаги слага захар в кафето си.
— Вече не — обясни му Меркаде тихо. — Диета — додаде той, поставяйки ръка на корема си.
Поуспокоен. Есталер завърши обиколката си в мига, когато Адамсберг замръзна без видима причина. Един въпрос на Морел го изненада и той осъзна, че е изпуснал част от доклада на Ретанкур, която вече приключваше.
— Къде е Данглар? — повтори Морел.
— В почивка — бързо отвърна Адамсберг. — Мина под един влак. Няма наранявания, но още не се е възстановил.
— Минал под влак ли? — попита Фроаси със същото изумено и възхитено изражение, каквото бе придобил доктор Мерлуз.
— Веранк се е сетил да го положи между релсите.
— Двайсет сантиметра между горната част на тялото и долната част на влака — обясни Веранк. — Изобщо не е разбрал какво става.
Адамсберг тромаво се изправи, оставяйки бележника си на масата.
— Веранк ще ви разкаже за Ордебек — каза той. — Ей сега се връщам.
„Ей сега се връщам“ — казваше така винаги, сякаш бе напълно вероятно някой ден да не се върне изобщо. Излезе от залата с по-танцуваща крачка от обикновено и се озова на улицата. Знаеше, че е замръзнал като ордебекска крава и че е пропуснал пет-шест минути от събранието. Защо — не можеше да каже и точно това се опитваше да разбере, докато крачеше по тротоара. Не го безпокоеше внезапното разсейване, беше му свикнал. Проблемът бе, че макар и да не знаеше причината, нямаше съмнения относно повода. Нещо бе преминало през ума му като стрела от арбалет, толкова бързо, че не бе успял да го улови. Но се бе оказало достатъчно, за да го смрази. Както когато преди време забеляза проблясването на водата в марсилското пристанище, както когато видя онзи афиш на стените на Париж, както през безсънната си нощ във влака Париж — Венеция. Преминалият невидим образ бе пробил водната покривка на мозъка му и повлякъл след себе си други недоловими фигури, които се бяха закачили една за друга, образувайки верига от магнити. Не виждаше нито началото, нито края й, но виждаше Ордебек и по-специално една отворена врата на кола, вратата на старата бричка на Блерио, на която не бе обърнал особено внимание. Това беше казал на Лусио вчера — имаше една не добре затворена врата, която още зееше, едно ухапано място, което не бе дочесал.