— Тоест?
— Не знам, Церк.
Адамсберг вдигна ръка, за да му направи знак, че Данглар най-после е вдигнал.
— Данглар? Всички ли спят у вас? Можете ли да прескочите до къщи?
— Ако е да ви гледам гълъба, няма начин. Бъка от бълхи, а аз имам лош спомен от бълхите. Не ми харесва главата им под микроскоп.
Церк погледна часовниците на баща си. Двайсет и един часът. Виолет бе наредила да храни и пои птицата на всеки час. Той накисна във вода парченца сухар, напълни пипетката с вода, добави капка усилващ сироп и се залови за работа. Животинката стоеше със затворени очи, но поемаше храната, която младежът й вкарваше в човката. Церк внимателно повдигаше гълъба, както му бе показала Ретанкур. Тази жена го бе хвърлила в шок. Никога не си бе представял, че такова нещо може да съществува в действителност. Още виждаше големите й длани, които сръчно обработваха птицата, късите й руси коси, които се къдреха на широкия й тил, покрит с лек бял мъх.
— Церк ще се занимае с гълъба. Той вече няма бълхи. Ретанкур разреши проблема.
— Какво тогава?
— Един въпрос ме тормози, Данглар. Дребната женица с роклята на цветя, която беше одеве в управлението, забелязахте ли я?
— В известен смисъл. Много особен случай на несъстоятелност, на физическа мимолетност. Ако я духнеш, ще отлети. Като плодосемките на глухарчето.
— Плодосемки ли, Данглар?
— Плодовете на глухарчето, които са закачени за пухести парашути. Не сте ли духали като малък?
— Естествено, че съм ги духал. Всички са духали. Но не знаех, че се казват плодосемки.
— Така се казват.
— Обаче, освен пухестия й парашут, Данглар, дребната женица примираше от ужас.
— Не забелязах такова нещо.
— Да, Данглар, ужас в чист вид, ужас, дошъл от дъното на бездната.
— Каза ли ви какво я ужасява?
— Изглежда, че й е забранено да говори. Под страх от смъртно наказание, предполагам. Но тихичко ми подсказа нещо. Дъщеря й е видяла да минава Неподдържаната армия. Какво иска да каже с това?
— Не знам.
Адамсберг се почувства дълбоко разочарован, почти унизен, сякаш се бе изложил пред сина си, сякаш не бе спазил обещанието си. Срещна угрижения поглед на Церк и му направи знак, че демонстрацията още не е свършила.
— Веранк като че ли знае за какво става дума. Посъветва ме да ви попитам.
— Така ли? — живо рече Данглар, на когото името на Веранк подейства като бръмчене на стършел. — И по какъв по-точно повод го каза?
— По повод на това, че дъщеря й е видяла да минава Незадържаната армия. През нощта. И че заедно с тази банда дъщерята, тя се казва Лина, е видяла един ловец и още трима типа. Ловеца го няма вече повече от седмица и жената мисли, че е мъртъв.
— Къде? Къде я е видяла?
— На един път близо до тях. Към Ордебек.
— А — каза Данглар, който истински се оживи, както всеки път, когато прибягваха до знанията му, когато можеше да се потопи и да се овъргаля с наслада в дълбините на ерудицията си. — А, Неудържимата армия, не незадържаната.
— Пардон. Неудържимата.
— Това ли каза? Месни Елекен?
— Да, нещо подобно каза.
— Великият лов?
— И това — потвърди Адамсберг и хвърли победоносен поглед на Церк, все едно че е уловил голяма риба.
— И тази Лина е видяла ловеца заедно с бандата?
— Именно. Крещял, рекла. И другите също. Обезпокоителна групичка. Женицата с пухкавия парашут май мислеше, че онези мъже са в опасност.
— Обезпокоителна ли? — каза Данглар и кратко се изсмя. — Не е това думата, господин комисар.
— И Веранк така каза. Че тази банда ще ни докара страхотен трус.
Адамсберг отново цитира името на Веранк, нарочно, не за да оскърби Данглар, а за да му помогне отново да свикне с присъствието на лейтенанта с рижите кичури, да го подложи на десенсибилизация, като му инжектира това име на малки, но чести дози.
— Само вътрешен трус — уточни Данглар тихо. Нищо спешно.
— Веранк не можа да ми каже нищо повече. Минете да пиете една чаша. Церк има нещо за вас.
Данглар не обичаше да откликва незабавно на исканията на Адамсберг просто защото винаги ги удовлетворяваше и това слабоволие му се струваше унизително. Затова първо започна да се опъва, а Адамсберг, свикнал с формалните откази на майора, послушно продължи да настоява.
— Тичай, синко — каза Адамсберг, след като затвори. Иди купи бяло вино от магазина на ъгъла. Не се колебай, вземи най-хубавото, на Данглар не може да се предлага долнокачествено вино.