Вървеше по улиците бавно, предпазливо, отправяйки се към Сена, към която краката му го водеха винаги когато земята се разтресеше. Точно в такива моменти Адамсберг, обикновено почти недостъпен за тревогата или за коя да е емоция, се напрягаше като струна, свиваше юмруци, опитваше се да схване онова, което бе видял, без да го види, или помислил, без да го помисли. Не съществуваше метод, чрез който да изтръгне този бисер от безформената маса на мислите си. Знаеше само, че трябва да побърза, тъй като умът му бе така устроен, че всичко потъваше завинаги в него. Бе успявал да улови бисера понякога, като стоеше напълно неподвижен в очакване грацилният образ колебливо да се изкачи на повърхността, друг път като крачеше и гребеше наслуки в безредните си спомени, или пък докато спеше, оставяйки да действат законите на гравитацията, и сега се боеше, ако предварително избере една от теоретичните стратегии, да не изтърве плячката си.
След повече от час ходене Адамсберг приседна на една пейка в сянката и опря брадичка в ръцете си. Бе изгубил нишката на разговора по време на разказа на лейтенанта. Какво се бе случило? Нищо. Всички присъстващи си стояха по местата и внимателно слушаха изложението на Ретанкур. Меркаде се бореше със съня и с мъка си водеше бележки. Всички, освен един. Есталер не си стоеше на мястото. Естествено, той бе поднесъл кафетата със съвършенство, което проявяваше, изпълнявайки тази операция. Младежът се бе обидил, когато Меркаде отказа захарта, която използваше обикновено, и посочи корема си. Адамсберг отпусна ръце, стисна колене. Меркаде бе направил и друг жест — бе вдигнал ръка в знак на отказ. Точно в този миг стрелата от арбалет бе пронизала главата му. Захарта. От самото начало имаше нещо, свързано с проклетата захар. Комисарят вдигна ръка, имитирайки жеста на Меркаде. Повтори го десетина пъти, отново видя отворената врата и Блерио пред повредената полицейска кола. Блерио. Блерио също бе отказал да сложи захар в кафето си, когато Емери му предложи. Мълчаливо бе вдигнал ръка, точно както направи Меркаде. В жандармерията, в деня, когато говореха за Дени дьо Валре. Блерио с джобове на ризата, издути от бучки захар, каквито не сложи в кафето си. Блерио.
Адамсберг спря да ръкомаха. Ето го бисера, блести в скалата. Вратата, която не бе затворил. Четвърт час по-късно комисарят полека се изправи, за да не подплаши своите все още недооформени и недоразбрани усещания, и тръгна пеш към дома си. Още не беше разопаковал багажа си, така че грабна чантата си, натика Елбо в обувката и възможно най-тихо постави всичко това в колата. Не искаше да вдига шум, боеше се произнесените на глас думи да не разбъркат мислите му, които несръчно се подреждаха. Затова просто изпрати съобщение на Данглар по мобилния, даден му от Ретанкур. Връщай се там. В случай необходимост същото място същия час. Усети, че не е сигурен в правописа на думата „необходимост“ и я смени с „нужда“. В случай нужда същото място същия час. После изпрати съобщение и на лейтенант Веранк. Ела 20:30 ханчето Лео. Задължително доведи Ретанкур. Да не ви забележат, минете по пътеката гората. Донеси въже и нещо ядене.
L
Адамсберг влезе в Ордебек в неделя, в два часа следобед, час, подходящ за дискретно преминаване по пустите улици. Пое по горския път към къщата на Лео, отвори вратата на стаята, която смяташе за своя. Да потъне във вдлъбнатината на вълнения дюшек му се стори акт с очевиден приоритет. Остави кроткия Елбо на перваза на прозореца и се сгуши в леглото. Без да заспива, заслушан в гукането на гълъба, който изглеждаше доволен, че се е върнал на познатото му място. Остави мислите си да се смесват, без да се опитва да ги сортира. Неотдавна бе видял фотография, която го бе поразила, тъй като представляваше ясна илюстрация на представата му за собствения му мозък. Снимката беше на рибарски мрежи, изсипани на борда на голям кораб и образуващи маса, по-висока от моряците, разнородна и неподатлива на идентификация неразчленима смес от сребристи риби, кафяви водорасли, сиви ракообразни морски, а не земни като скапаната мокрица, — сини омари, бели миди, без никакви граници между отделните елементи. Точно с това непрекъснато се бореше, с този неясен конгломерат, вълнист и многолик, винаги на път да се промени или да рухне, дори да се оттече в морето. Моряците прочистваха масата, като изхвърляха във водата прекалено малките рибки, кълбетата водорасли, нечистотиите, като запазваха само полезните и познати форми. Адамсберг, поне така му се струваше, правеше обратното — отхвърляше смислените елементи и след това се взираше в нелепите фрагменти на личната си купчина.