Започна отначало, от вдигнатата ръка на Блерио, и остави свободно да преминават през ума му образите и звуците от Ордебек, красивото и жестоко лице на Господаря Елекен, Лео, която го очакваше в гората, бонбониерата в стил ампир на масата на Емери, Ипо, който простираше влажната рокля на сестра си, кобилата, чиито ноздри бе погалил, Мо и цветните му моливи, помадата върху глинените части на Антонен, кръвта върху Мадоната от Глейо, Веранк, рухнал на кея на гарата, кравите и мокрицата, топчетата електричество, битката при Ейлау, която Емери бе успял да му разкаже три пъти, бастунът, с който графът почукваше по стария паркет, свиренето на щурците у Вандермотови, глутницата глигани по пътя за Боневал. Обърна се по гръб, постави ръце под тила си и се загледа в гредите на тавана. Захарта. Захарта, която го преследваше през цялото време и будеше у него ненормално раздразнение, дотолкова, че престана да я слага в кафето си.
След два часа Адамсберг стана с пламтящи бузи. Само с един човек имаше да се види — с Иполит. Щеше да изчака да стане седем вечерта, часа, в който всички жители на Ордебек са се събрали в кухните или в кафенетата за аперитива. Ако минеше по обиколния път, щеше да стигне до къщата на Вандермотови, без да срещне никого. Те също щяха да си пият аперитива, може би щяха да довършат ужасното порто, което бяха купили, за да го почерпят. Полека ще поведе Ипо точно накъдето желаеше, ще го насочи, без да му позволява да се отклонява. Ние сме мили хора. Което бе доста прибързано определение за дете с ампутирани пръсти, тероризирало съучениците си в продължение на години. Ние сме мили хора. Погледна часовниците си. На трима души трябваше да се обади — на граф Дьо Валре, на Данглар и на доктор Мерлуз. Щеше да тръгне след два часа и половина.
Излезе от стаята и се отправи към избата. Там се качи на една бъчва и стигна до прашно прозорче, единствен отвор към ливадата с кравите. Имаше време, щеше да чака.
Когато предпазливо тръгна към къщата на Вандермотови, се чувстваше напълно доволен. Цели три крави бяха помръднали. При това бяха извървели няколко метра, без да отлепват муцуни от тревата. Което му се струваше отлично предзнаменование за бъдещето на Ордебек.
LI
— Не можах да напазарувам, всички магазини бяха затворени — каза Веранк, изсипвайки торба с провизии на масата. — Наложи се да ограбя шкафа на Фроаси, ще трябва при първа възможност да й го заредим.
Ретанкур се бе облегнала на загасналото огнище, русата й глава стърчеше над каменния перваз и Адамсберг се запита къде би могъл да й предложи да спи в тази къща с тия древни легла, очевидно твърде къси за телесните й размери. Тя наблюдаваше с доста жизнерадостно изражение как Веранк и Адамсберг приготвят сандвичи с пастет от заешко и кладница. Никой не знаеше защо понякога Ретанкур изглежда кисела, а друг път има любезен вид. И никой не питаше. Дори когато се усмихваше, едрата жена излъчваше нещо грапаво и внушително, което оказваше разубеждаващо въздействие върху всеки, който би се опитал да фамилиарничи или да й задава лековати въпроси. Все едно да потупа приятелски — всъщност непочтително — дънера на хилядолетна секвоя. Какъвто и да беше видът й, Ретанкур будеше уважение, понякога обожание.
След скромната закуска — впрочем пастетът на Фроаси бе несъмнено вкусен — Адамсберг им начерта карта на местността. От ханчето на Лео трябваше да поемат по пътеката на югоизток, после да пресекат полето, да свият по черния път за Бесониер и да стигнат до стария кладенец.
— Малка разходка от шест километра. Не открих нищо по-добро от стария кладенец. Забелязах го, като вървях покрай Тук.
— Какво е Тук? — попита Ретанкур, която държеше на точността.
— Тукашната река. Кладенецът се пада в съседната община и е изоставен от четирийсет години. Дълбок е дванайсетина метра. Лесно е да бутнеш някой човек вътре. Направо те изкушава.
— Ако човекът се наведе над ръба — каза Веранк.
— На това разчитам. Защото убиецът вече е извършил тази операция, като е бутнал тялото на Дени през прозореца. Знае как става.
— Което значи, че Дени не се е самоубил — установи Веранк.