— Убили са го. Той е четвъртата жертва.
— Но не последната.
— Именно.
Адамсберг остави молива и изложи последните си разсъждения — ако точно това е думата. Ретанкур бърчеше нос, както винаги притеснена от начина, по който комисарят постигаше целите си. Но тази цел я бе постигнал, трябваше да му го признае.
— Което, естествено, обяснява защо не е оставил никаква следа — каза Веранк, който обмисляше тези нови разкрития.
Ретанкур пък се връщаше към практическите елементи на действието.
— Широк ли е? Ръбът?
— Не, към трийсет сантиметра. Най-важното е, че е нисък.
— Може да стане — одобри Ретанкур. — А диаметърът на кладенеца?
— Достатъчен е.
— Как действаме?
— На двайсет и пет метра оттам има стара стопанска сграда. Хангар, затворен с две големи разнебитени порти. Там ще стоим, не можем да се скрием по-наблизо. Внимание, Ипо е як мъж. Рискът е голям.
— Опасно е — каза Веранк. — Играем си с живота на човек.
— Нямаме избор. Няма доказателства, освен няколко жалки хартийки от бучки захар.
— Пазиш ли ги?
— В едно от качетата в избата са.
— Може да има отпечатъци отгоре им. От седмици не е било валяло.
— Но това няма да е доказателство. В това да седиш на един пън и да хрупаш захар няма нищо престъпно.
— Имаме разказа на Лео.
— Разказ на стара жена в шоково състояние. И който само аз съм чувал.
— И Данглар.
— Който не внимаваше.
— Никога няма да мине — потвърди Ретанкур. — Няма друг начин, освен герана.
— Опасно е — повтори Веранк.
— Нали затова Ретанкур е тук, Луи. Тя със сигурност ще стигне навреме и ще го хване във въздуха. При необходимост ще използва въжето.
Веранк запали цигара и поклати глава, без да показва раздразнение. Да се постави мощта на Ретанкур по-високо от неговата бе очевидност, която не се оспорваше. Ретанкур сигурно би била способна да вдигне Данглар и да го постави на перона.
— Ако не успеем — каза той, — човекът е мъртъв и ние с него.
— Няма начин да не успеем — спокойно възрази Ретанкур. — Ако изобщо нещо се случи.
— Ще се случи — увери я Адамсберг. — Той няма избор. И много ще му хареса да убие този човек.
— Да допуснем — каза Ретанкур и подаде чашата си да й налеят вино.
— Виолет — тихо каза Адамсберг, като се подчини, — това е третата ви чаша. А ще ни трябват всичките ви сили.
Ретанкур сви рамене, сякаш комисарят бе изрекъл недостойна за коментар глупост.
LII
Ретанкур стоеше зад лявото крило на портата на хангара, двамата мъже — зад дясното. Нищо не трябваше да пречи на устремния бяг на лейтенанта към кладенеца.
Застанал в сянката, Адамсберг вдигна към колегите си двете си ръце с протегнати пръсти. Още десет минути. Веранк загаси цигарата си в земята и залепи око към една цепнатина на дървената врата. Масивният лейтенант напрягаше мускулите си, за да се подготви, докато Ретанкур, облегната на рамката и въпреки петнайсетте метра въже, навито около торса й, създаваше впечатление на пълно спокойствие. Адамсберг се безпокоеше заради трите чаши вино.
Иполит пристигна пръв и седна на ръба на кладенеца с ръце в джобовете.
— Здравеняк, уверен в себе си — прошепна Веранк.
След три минути се появи и капитанът, изправен, с добре закопчана униформа, но с малко колеблива стъпка.
— Там е проблемът — тихо каза Адамсберг. — Малко е плах.
— Това може да се окаже предимство.
Двамата мъже започнаха разговор, който не се чуваше от хангара. Стояха на по-малко от метър един от друг, подозрителни, нападателни. Иполит говореше повече от Емери, говореше бързо, е агресивен тон. Адамсберг хвърли тревожен поглед на Ретанкур, която стоеше все така слепена с рамката на портата и не бе променила нито на милиметър невъзмутимата си поза. Което не беше непременно успокоително, тъй като Ретанкур бе способна да спи права като кон, без да се заклати.
Смехът на Иполит проряза нощта, твърд, зъл. Ипо потупа Емери по гърба с жест, в който нямаше нищо приятелско. После се наведе над ръба на кладенеца и протегна ръка, сякаш искаше де покаже нещо. Емери повиши тон, изрева нещо като „мръсник“ и на свой ред се наведе.
— Внимание — прошепна Адамсберг.
Жестът се оказа по-сръчен и бърз, отколкото бе предвидил — ръката на мъжа минава под коленете и повдига и двата крака едновременно, — а собствената му реакция по-бавна, отколкото бе очаквал. Спусна се напред с цяла секунда закъснение, малко след Веранк, който изстреля цялата си маса. Ретанкур вече беше до кладенеца, когато му оставаха да пробяга още три метра. Чрез някаква лично нейна техника тя бе проснала Емери до кладенеца и го бе възседнала, като държеше ръцете му притиснати към земята и безмилостно блокираше гръдния му кош, който стенеше под тежестта й. Иполит се изправи, задъхан, кокалчетата на пръстите му бяха наранени от съприкосновението с камъните.