— За малко — каза той.
— Ти нищо не рискуваше — увери го Адамсберг, като посочи Ретанкур.
После хвана китките на капитана и ги закопча с белезниците на гърба му, докато Веранк завързваше краката му.
— Нито жест, Емери. Трябва да знаеш, че Виолет може да те смачка като мокрица. Като земна скарида.
Плувнал в пот, с разтуптяно сърце, Адамсберг набра номера на Блерио, докато Ретанкур се изправяше, за да се настани удобно на ръба на кладенеца и да запали цигара така спокойно, сякаш се бе върнала от пазара. Веранк крачеше напред-назад, размахвайки ръце, за да се освободи от напрежението. В тъмнината силуетът му се губеше, виждаше се само проблясването на рижите му кичури.
— Елате при стария кладенец, Блерио — казваше Адамсберг. — Хванахме го.
— Кого? — попита Блерио, който бе вдигнал след повече от десет сигнала и говореше със сънен глас.
— Убиеца от Ордебек.
— Как, а Валре?
— Не е бил Валре. Идвайте, сержант.
— Къде? В Париж?
— Няма стар кладенец в Париж. Блерио. Стегнете се.
— Кой е? — повтори Блерио, след като се прокашля.
— Емери. Съжалявам, сержант.
Адамсберг наистина съжаляваше. Бе работил с този тип, бяха вървели, пили и яли заедно, бяха се чукали за победата в дома му. Този ден — всъщност вчера, спомни си Адамсберг — Емери беше дружелюбен, приказлив, симпатичен. Беше убил четирима души, бе блъснал Данглар на релсите и разбил главата на Лео на плочите. Старата Лео, която го бе спасила като малък от леденото блато. Вчера Емери вдигаше тост в памет на прадядо си и бе уверен в себе си. Имаше виновен, макар и не предвидения от него. Работата не беше довършена, имаше още двама за убиване, трима, ако Лео проговореше. Но всичко се развиваше добре. Четири извършени убийства, два неуспешни опита за убийство, три други в перспектива. Действаше по план. Общо седем мъртви, добра равносметка за гордия воин. Адамсберг щеше да се прибере в Бригадата със своя виновник Дени дьо Валре, случаят щеше да е приключен, бойното поле беше свободно.
Адамсберг седна по турски до него на тревата. С отправен към небето поглед, Емери си придаваше изражение на войник, който не се бои от врага.
— Ейлау — каза Адамсберг, — една от победите на прадядо ти и една от любимите ти битки. Знаеш стратегията наизуст, разправяш я, на който иска и който не иска да те слуша. Защото Лео всъщност каза „Ейлау“. Не „Хелоу“, разбира се. „Ейлау, Мързи, захар.“ Теб е сочела.
— Правиш грешката на живота си, Адамсберг — каза Емери глухо.
— Трима души видяхме как се опитваше да блъснеш Ипо в кладенеца.
— Защото е убиец, защото е сатана. Винаги съм го казвал. Заплаши ме, аз се защитавах.
— Не те е заплашил, каза ти, че знае, че си виновен.
— Не.
— Да, Емери. Аз му казах каква роля да играе. Да ти каже, че е видял труп в кладенеца, да те повика, за да го установиш. Ти беше неспокоен. Защо е тази нощна среща? Какви ги говори Ипо за трупове в кладенеца? И ти дойде.
— Е и? Ако имаше труп, бях длъжен да дойда. Колкото и да е часът.
— Само че нямаше труп. Имаше само Ипо, който те обвини в убийство.
— Нямаш доказателства — каза Емери.
— Именно. От самото начало никакво доказателство, никаква улика. Нито за Ербие, нито за Глейо, нито за Лео, Мортанбо, Данглар, Валре. Шест жертви, четири мъртви и нито една следа. Не се случва често убиецът да действа така, като призрак. Или като ченге. Защото кой по-добре от ченгето би могъл да заличи всички следи? Ти поемаше техническата част, ти ми носеше резултатите. Равносметка — нямахме нищо, никакъв отпечатък, никаква улика.
— Няма улики, Адамсберг.
— Вярвам, че всичко си унищожил. Остава ми обаче захарта.
Блерио паркира колата си близо до гълъбарника и се затича към кладенеца, като поклащаше големия си корем и размахваше един фенер. Погледна завързаното тяло на капитана, хвърли уплашен и гневен поглед на Адамсберг, но се въздържа. Не знаеше дали трябва да се намеси, да говори, не знаеше вече кои са му приятелите и кои враговете.