— Сержант, освободете ме от тези диваци — заповяда Емери. — Ипо ме извика тук под предлог, че в кладенеца има труп, заплаши ме и аз се защитих.
— Като се опита да ме изтика вътре — обади се Ипо.
— Нямах оръжие — каза Емери. — Щях да вдигна тревога после и да те измъкна оттам. Въпреки че сатани като теб трябва да пукат точно по този начин. За да се върнат в дълбините на земята.
Блерио гледаше ту Емери, ту Адамсберг, все така неспособен да избере към кой лагер да се присъедини.
— Сержант — каза Адамсберг, като вдигна глава, — вие не слагате захар в кафето си. Така че резервите ви от захар бяха за капитана, а не за вас, нали?
— Винаги нося захар със себе си — сухо каза Блерио.
— За да му давате, когато получи пристъп? Когато земята се изплъзва под краката му, когато започне да се поти и да трепери?
— Нямам право да говоря за това.
— Защо вие разнасяте насам-натам резервите му? Защото му деформират джобовете? Защото го е срам?
— И за двете, господин комисар. Нямам право да говоря за това.
— Бучките захар трябва да са опаковани, нали така?
— За по-хигиенично, господин комисар. Могат да останат седмици в джобовете ми, без да му потрябват.
— Опаковките на бучките захар, Блерио, са същите като тези, които намерих на пътя за Боневал пред пъна. Точно там Емери е получил пристъп. Там е седнал и е изял шест бучки, там е хвърлил обвивките, там ги е намерила Лео. След убийството на Ербие. Защото десет дни преди това не са били там. Лео знае всичко. Лео е свързала подробностите, разпознала е крилата на пеперудата, Лео знае, че Емери понякога гълта по няколко бучки захар една след друга, за да се оправи. Какво е правел Емери на пътя за Боневал? Този въпрос му е задала. И той е отишъл да й отговори, тоест да я ликвидира.
— Не е възможно. Капитанът никога не носи захар със себе си. Винаги иска от мен.
— Но онази вечер, Блерио, е отишъл сам в параклиса и си е взел захар. Той си знае проблема. Прекалено силна емоция, рязка загуба на енергия могат да предизвикат хипогликемия. Не е могъл да рискува да припадне след убийството на Ербие. Как разкъсва обвивките? Отстрани? В средата? И после? Прави ли ги на топчета? Смачква ли ги? Сгъва ли ги? Или ги хвърля както са? Хората имат всякакви мании с хартията. Вие например правите малко топче и го прибирате в предния си джоб.
— За да не цапам.
— А той?
— Той ги къса в средата и ги отваря на три четвърти.
— После?
— После ги оставя така.
— Именно, Блерио. И Лео положително го е знаела. Няма да искам от вас да арестувате вашия капитан. Аз и Веранк ще го настаним на задната седалка на колата. Вие ще се качите отпред. Всичко, което очаквам от вас, е да ни закарате в жандармерията.
LIII
В стаята за разпити Адамсберг свали белезниците на Емери. Обади се на майор Бурлан в Лизийо и изпрати Блерио в избата на Лео да донесе обвивките от бучките захар.
— Не е благоразумно да му оставяш ръцете свободни — забеляза Ретанкур с най-безизразния възможен тон. — Спомнете си за бягството на Мо. Напоследък задържаните току си отиват по живо по здраво.
Адамсберг срещна погледа на Ретанкур и с голяма сигурност откри в него проблясък на предизвикателна ирония. Ретанкур, както и Данглар, знаеше как е избягал Мо и си мълчеше. Въпреки че нищо не би й харесало по-малко от подобен метод със съмнителен ефект.
— Обаче този път вие сте тук, Ретанкур — усмихна се Адамсберг. — Така че не рискуваме нищо. Чакаме Бурлан — каза той, като се обърна към Емери. — Не съм хабилитиран да водя разпити в тази жандармерия, където ти все още си офицер. Тук управлението вече няма шеф, така че Бурлан ще те прехвърли в Лизийо.
— Толкова по-добре, Адамсберг. Бурлан поне уважава заключенията, които се базират на факти. За теб всички знаят, че хвърчиш из облаците и че мнението ти няма никаква тежест сред представителите на реда, жандарми или полицаи. Надявам се да знаеш това.
— Затова ли настояваше да дойда в Ордебек? Или защото мислеше, че ще съм по-сговорчив от колегата ти, който нямаше да те остави да сложиш ръка на разследването?
— Защото си нищо, Адамсберг. Вятър, облаци, неграмотна ектоплазма, неспособна дори на подобие от мисъл.