— Така е — замислено каза Адамсберг. — Бил е човек, когото вече не е виждала често. Но когото е познавала добре и с когото се е сблъсквала при особени обстоятелства.
— Тоест? — попита лекарят, като отправи изпълнен с внимание поглед към комисаря.
— Когато този човек е бил на три години, Лео се е хвърлила в замръзналото блато, в което той се е давел. И му е спасила живота.
Лекарят дълго клати глава.
— Това ми е достатъчно — каза той.
— Кога ще мога да я видя?
— Веднага. Но ще я разпитвате утре сутрин. Кой й е донесъл тези невъзможни книги? Някаква гротескна любовна история и учебник по коневъдство. Ама че идея.
— На мен любовната история ми хареса каза медицинската сестра.
Адамсберг отново мина по пътя за Боневал, обиколи параклиса „Свети Антоний“, навести стария кладенец и вече капнал, отиде да вечеря в „Глигана“, син или бягащ, все тая. Церк се бе завърнал от сантименталното си пътуване до Италия и му се обади от Париж по време на вечерята, за да му съобщи, че Елбо е отлетял окончателно. Отлична новина, но Адамсберг долови известно смущение в гласа на сина си.
В 7 часа сутринта комисарят закуси за последен път под ябълката. Не искаше да изпусне началния час на посещенията, не искаше майор Бурлан да го изпревари. Със съучастничеството на доктор Мерлуз и на сестрата бе уредил да му отворят вратата трийсет минути преди официалния час. Сдобрил се бе със захарта и сложи две бучки в кафето си, после грижливо затвори кутията и прекара отгоре й ластика.
В 8:30 ч сестрата дискретно му отвори вратата на болницата. Лео го чакаше, седнала облечена в едно кресло. Доктор Мерлуз смяташе да я изпише още същия ден. Бяха се разбрали на обед сержант Блерио да дойде да я вземе заедно с Мърз.
— Не сте дошли само заради удоволствието да ме видите, нали, господин комисар? Ама че съм проклета — додаде тя веднага. — Вие ме доведохте в болницата, вие стояхте до мен, вие повикахте лекаря. Къде практикува той?
— Във Фльори.
— Мерлуз ми каза, че дори сте ме ресали. Мил човек сте вие.
Мили хора сме ние, спомни си Адамсберг и видя пред очите си лицата на децата Вандермот, две руси и две кестеняви, и това бе почти вярно. Адамсберг бе наредил на доктор Мерлуз в никакъв случай да не казва на Леони, че Емери е арестуван. Искаше да чуе свидетелството й, без да й влияе.
— Да, Лео. Искам да знам кой е бил.
— Луи — прошепна Лео. — Моят малък Луи.
— Емери?
— Да.
— Добре ли си, Лео?
— Да.
— Какво се случи? Със захарта? Защото нали това ми казахте, Лео: Ейлау, по името на битката, Мързи и захар.
— Не си спомням. Кога беше това?
— Два дни след нападението.
— Не, нищо не ми говори. Но наистина имаше проблем със захарта. Десет дни преди това бях в „Свети Антоний“ и нищо не бях забелязала.
— Значи, преди изчезването на Ербие.
— Да. А в деня, когато ви срещнах, докато чаках Мързи, видях всички тези бели хартийки, разпръснати на земята пред пъна. Скрих ги под листата, за да не замърсяват гората, и преброих поне шест. Сетих се за тях на другия ден сутринта. Знаете, че никой никога не минава по пътя за Боневал. Стори ми се странно, че някой все пак е бил там точно по време на убийството на Ербие. А познавам само един човек, който изяжда шест бучка захар една след друга. И който не мачка обвивките им. Луи. Понякога има кризи, нали знаете, и му трябва гориво. На другия ден се запитах дали Луи е ходил там, дали бе търсил тялото в гората и ако го бе направил, защо не беше казал нищо по въпроса и главно, защо нищо не бе намерил. Бях любопитна и му се обадих. Да ви се намира някоя пура, господин комисар? От дни не съм пушила.
— Имам недопушена цигара.
— Ще свърши работа.
Адамсберг широко отвори прозореца и подаде на Лео цигара и огънче.
— Мерси — каза Лео и издуха дима. — Луи ми отговори, че идва. Щом влезе и се нахвърли върху мен. Не знам, не разбирам.
— Той е ордебекският убиец, Лео.
— На Ербие?