— На Ербие и на други.
Леони силно дръпна от цигарата, която леко потрепери в ръката й.
— Луи? Моят малък Луи?
— Да. Имаме достатъчно време да говорим за това довечера, ако ме поканите на вечеря. Аз ще я приготвя.
— Добре би било да хапнем малко супа, с много черен пипер. Тук няма черен пипер.
— Аз ще донеса. Но кажете ми, защо казахте Ейлау, а не Луи?
— Така го наричаха, когато беше съвсем малък — отвърна Лео с онзи премрежен поглед, който вижда в миналото. — Това беше шега на баща му, който веднъж му подари барабанче, обаче шега, със сигурност предназначена да го подготви за армията. Така си и остана до петата му годишнина — барабанчето от Ейлау, малкият Ейлау. Така ли го нарекох?
В същия този час медиите подхванаха случая Клермон-Брасьор, предизвиквайки сериозен скандал. Журналистите жадно се питаха дали братята са били прикривани след престъплението. Но без много да се разпростират по въпроса. Без и да наблягат на арестуването на младия Мохамед. Цялото това вълнение нямаше да трае дълго. След няколко дни случаят щеше да бъде омаловажен, после забравен, също както стана с неуспелия да падне в кладенеца Ипо.
Едновременно шокиран, разочарован и разсеян. Адамсберг слушаше новините по малкото прашно радио на Лео. Бе ходил на пазар, бе забъркал зеленчукова супа и приготвил лека вечеря, подходяща за човек, завърнал се от болница. Макар да мислеше, че Лео би предпочела по-солидна, дори малко по-тлъста вечеря. И ако не се лъжеше, вечерта щеше да завърши с пура и калвадос. Адамсберг се отдалечи от радиото и запали огън в чест на завръщането й. Горещините бяха приключили заедно с маршрута на убиеца и измъченият Ордебек се завръщаше към смразяващите си температури.
LVII
По-малко от месец по-късно, една сряда. Данглар получи в Бригадата солиден сандък с две дръжки, грижливо затворен и донесен от специален куриер. Прекара го под детектора, който установи наличието на правоъгълен предмет, поставен между две плоскости и засипан със стърготини. Майорът внимателно го повдигна и нежно го постави на бюрото на Адамсберг. Данглар не бе забравил. Той жадно загледа сандъка, поглади грапавата му повърхност, поколеба се дали да вдигне капака. При мисълта, че платно от школата на Клуе лежи на сантиметри от него, изпадаше в трескаво състояние. Застана на пътя на Адамсберг.
— Има пратка за вас на бюрото ви.
— Добре, Данглар.
— Мисля, че става дума за Клуе.
— За кое?
— Картината на графа. Школата на Клуе. Бижуто, бисерът, утешението на човека.
— Добре, Данглар — повтори Адамсберг, който забеляза, че някаква особена пот навлажни внезапно почервенялото лице на майора.
Нямаше никакво съмнение, че Данглар очакваше картината от известно време. Затова пък комисарят не си бе спомнял за нея след сцената в библиотеката.
— Кога пристигна?
— Преди почти два часа.
— Бях при Тюило Жюлиен. Провеждат конкурс по решаване на кръстословици, ниво 2.
Адамсберг отвори сандъка малко грубо и започна да отстранява стружките с голи ръце под разтревожения поглед на Данглар.
— Само не я повреждайте, за бога. Нямате представа за какво става дума.
Беше обещаното платно. Адамсберг го постави в инстинктивно протегнатите ръце на Данглар и по силата на някакъв миметизъм се усмихна на истинското щастие, което озаряваше чертите на майора. Първото, откакто се бе намесил в битката с Неудържимата армия.
— Поверявам ви го, Данглар.
— Не — почти панически извика Данглар.
— Да. Аз съм селянин, планинец, хвърча из облаците, дори съм пълен невежа, както смята Емери. Което е чиста истина. Пазете ми го, у вас ще бъде далеч по-щастлив и по-добре гледан. С вас трябва да бъде. Я го вижте, вече се е хвърлил в обятията ви.
Данглар наведе глава над платното, неспособен да отговори, и Адамсберг предположи, че всеки миг ще се разплаче. Такава беше емоционалността на Данглар — издигаше го до великолепия, каквито Адамсберг не познаваше, но и можеше да го принизи до низостта на гарата в Серне.
Освен картината — Адамсберг все пак съзнаваше, че става дума за неоценим подарък — граф Дьо Валре го канеше на сватбата си с госпожица Леони Мари Помро след пет седмици в църквата в Ордебек. На закачения на стената график Адамсберг очерта около датата на сватбата дебел кръг със син флумастер и изпрати целувка на старата Лео. На всяка цена щеше да съобщи за събитието на лекаря от „къщата във Фльори“, но дори намесата на могъщия граф нямаше да му помогне да присъства на празника на възкръсналата. Въпросното могъщество се бе проявило в крепостта на Клермон, в която пробитата плъша дупка се затваряше всеки ден по малко, неумолимо, невъзвратимо, с помощта на хиляди предани ръце, които изтриваха подлостите, низостите, престъпното съучастничество и мириса на барут.