— Давайте — каза Адамсберг притеснено.
Откакто бе разбрал, че се отправят към дъното на средновековието, изоставяйки Мишел Ербие на съдбата му, историята на дребната женица и на уплахата й му се представяше под един ъгъл, с който не знаеше какво да прави.
Стана, наля си в една чаша скромно количество вино и хвърли поглед на гълъба. Неудържимата армия вече не го засягаше и очевидно бе сбъркал в преценката си за мимолетната госпожа Вандермот. Тя нямаше нужда от него. Беше безобидна откачалка, достатъчно смахната, за да се бои, че библиотечните рафтове могат да се срутят отгоре й, дори тези от единайсети век.
— Чичо му Елбо разказва историята — уточни Данглар, който сега се обръщаше само към младежа.
— Чичото на Елинан дьо Фроадмон ли? — попита Церк, който слушаше много съсредоточено.
— Именно, чичо му по бащина линия. Който разказва следното: Докато към пладне се приближавахме към гората, прислужникът ми, който яздеше пред мен, като бързаше, за да ми приготви заслона, чул силен шум, нещо като цвилене на много коне, дрънкане на оръжие и гълчава на множество тръгнали в атака мъже. Ужасени, той и конят му се върнаха при мен. Когато го попитах защо се е върнал, той ми отговори: „Не можах да накарам коня да продължи нито като го удрях с камшика, нито като го смушквах с шпорите, а и аз самият толкова се уплаших, че не можах да продължа. Чух и видях изумителни неща“.
Данглар протегна ръка към младежа.
— Армел — защото Данглар категорично отказваше да го нарича с бойното му име Церк и енергично критикуваше Адамсберг, че го прави, — напълни ми чашата и ще разбереш какво е видяла онази млада жена, Лина.
Церк обслужи майора с бързината на човек, който се бои да не изпусне нещо, и отново се настани до него. Той не бе имал баща и никога не му бяха разказвали приказки. Майка му работеше нощно време като чистачка в рибната фабрика.
— Благодаря, Армел. И прислужникът продължил: Гората е пълна с души на мъртъвци и с демони. Чух ги да викат: „Вече имаме полицейския началник на Арк, сега ще сграбчим и архиепископа на Реймс“. На което аз отговорих: „Да се прекръстим и да продължим“.
— Сега пак чичо Елбо взима думата.
— Точно. Елбо казва: Когато продължихме и навлязохме в гората, мернах само някакви сенки, чух неясни гласове и дрънкане на оръжие и цвилене на коне, но не видях никого и не разбрах какво говорят. След като се прибрахме, заварихме архиепископа в агония. Умря по-малко от две седмици, след като бяхме чули гласовете. Заключихме, че е сграбчен от духовете. Които бяхме чули да казват, че ще го сграбчат.
— Това не съответства на казаното от майката на Лина — глухо се намеси Адамсберг. — Тя не каза, че дъщеря й е чула гласове или цвилене, или че е видяла сенки. Видяла е само Мишел Ербие и още трима заедно с онази Армия.
— Защото майката не е посмяла да каже всичко. И защото в Ордебек не е нужно да се уточнява. Там, когато някой каже: „Видях да минава Неудържимата армия“, всеки знае за какво става дума. Ще ви опиша по-добре Армията, която е видяла Лина, и ще разберете, че едва ли спи спокойно нощем. И ако има нещо сигурно, господин комисар, то е, че животът й в Ордебек не е лесен. Сигурно я избягват, сигурно се боят от нея като от чума. Мисля, че майката е дошла да говори с вас, за да предпази дъщеря си, главно за това.
— Какво е видяла? — попита Церк с увиснала на устните цигара.
— Армел, тази древна армия, която вдига такава гюрултия, не е непокътната. Конете и конниците не са цели, липсва им къде ръка, къде крак. Това е мъртва армия, наполовина разложена, креслива и свирепа, която не намира покой. Представи си само.
— Представям си — кимна Церк и отново напълни чашата си. — Ще ми дадете ли една минута, господин майор? Двайсет и два часът е и трябва да оправя гълъба. Такива са нарежданията.
— Кой ти ги е дал?
— Виолет Ретанкур.
— Дерзай тогава.
Церк съвестно се зае със сухара, шишенцето и пипетката. Правеше го все по-умело. После отново седна, разтревожен.
— Не е по-добре — тъжно каза на баща си. — Ама че гадняр!
— Ще го намеря, вярвай ми — кротко изрече Адамсберг.
— Наистина ли ще разследвате случая с мъчителя на гълъба? — учуди се Данглар.
— Естествено, Данглар — отвърна Адамсберг. — Защо не?