Данглар изчака Церк да обърне поглед към него, за да продължи разказа си за Черната армия. Все повече го удивляваше приликата между баща и син, еднаквият им разконцентриран поглед, без блясък, нито посока, неясният и неуловим гледец. Освен когато в окото на Адамсберг внезапно се мернеше пламъче, както понякога слънцето проблясва по кафявите водорасли при отлив.
— Неудържимата армия винаги влачи със себе си няколко живи мъже и жени, които крещят и се жалват в страдание и огън. Тях разпознава свидетелят. Точно както Лина е разпознала ловеца и другите трима. Тези живи се молят някоя добра душа да поправи гнусните им деяния, за да се спасят от мъките. Така казва Гошлен.
— Не, Данглар — помоли Адамсберг. — Стига с тоя Гошлен. Достатъчно. Получихме представа.
— Вие ме извикахте да дойда чак дотук, за да ви разкажа за Армията — докачи се Данглар.
Адамсберг сви рамене. Тези разкази го приспиваха и много би предпочел Данглар да се задоволи с някое резюме. Но знаеше с каква наслада се хвърля в тях майорът, като в езеро, пълно до ръба с най-хубавото бяло вино на света. Особено пред смаяния и възторжен поглед на Церк. Впрочем това го разсейваше от упоритата му сръдня. Сега изглеждаше малко по-доволен от живота.
— Гошлен ни казва още ето това — продължи Данглар усмихнато, макар да бе наясно с отегчението на Адамсберг. — Тогава се зададе огромна група хора, които ходеха пеш. Те носеха на вратовете и раменете си добитък, дрехи, всякакви вещи и различни уреди, каквито разбойниците обикновено носят със себе си. Хубав текст, нали? — попита той Адамсберг с още по-широка усмивка.
— Много хубав — съгласи се Адамсберг, без да го мисли.
— Сдържано и изискано, не като стиховете на Веранк, които тежат като наковални.
— Вината не е негова. Баба му обичала Расин. През цялото му детство му рецитирала Расин, Расин и нищо друго. Всеки ден. Защото била спасила томчетата му от един пожар в пансиона.
— По-добре да беше спасила учебници по добро възпитание и да ги беше дала на внука си.
Адамсберг замълча, без да изпуска Данглар от очи. Дълго време щеше да отнеме свикването. Засега нещата вървяха към дуел между двамата мъже и по-точно — и това бе една от причините — между двата интелектуални тежкотоварни камиона на Бригадата.
— Както и да е — подхвана Данглар. — Гошлен казва: Всички се оплакваха и се подканваха да вървят по-бързо. Свещеникът разпозна в кортежа няколко от наскоро споминалите се негови съседи и ги чу да се жалват от големите мъки, които понасяли заради злодеянията си. Видя също — и сега се приближаваме до вашата Лина, — видя също Ландри. В съдебните дела и заседания той вземаше решения според каприза си и ги променяше според получените подаръци. Служеше повече на алчността и измамата, отколкото на истинната справедливост. Затова Ландри, виконт Д’Ордебек, бил сграбчен от Неудържимата армия. По онова време да издадеш неправилна присъда било по-лошо от кръвно престъпление. Докато днес на никого не му пука.
— Да — одобри Церк, който нямаше вид да развива каквато и да било критичност по отношение на майора.
— Във всеки случай — продължи Данглар, — каквито и усилия да полага свидетелят, когато се прибере вкъщи след това ужасно видение, колкото и меси да отслужи, живите, които е видял в ръцете на конниците, умират през следващата седмица. Или най-много след три седмици. И това трябва да се запомни от историята на женицата, господин комисар — всички „сграбчени“ от Армията са негодници, черни души, експлоататори, недостойни съдии или убийци. И злодеянията им обикновено не са известни на съвременниците им. Останали са ненаказани. Затова Неудържимата армия се нагърбва с тях. Кога по-точно ги е видяла да минават Лина?
— Преди повече от три седмици.
— Тогава няма никакво съмнение — спокойно каза Данглар, съзерцавайки чашата си. — Да, никакво съмнение. Човекът е мъртъв. Заминал с Месни Елекен.
— Месни Елекен ли, господин майор? — попита Церк.
— Ордата на Елекен, ако предпочиташ. Елекен им е господарят.
Адамсберг се върна до огнището — любопитството му отново бе пробудено — и се облегна на тухлената стена. Фактът, че Армията отвлича ненаказани убийци, му се стори интересен. Внезапно прозря, че мъжете, чиито имена Лина бе разкрила, едва ли си живеят спокойно в Ордебек. Че другите ги наблюдават, разсъждават, питат се какви ли злодеяния са вършили. Как пък няма да повярвам, казват си, обаче вярват. Пагубната мисъл си проправя път. Безшумно прониква в неописуемите пространства на ума, тършува, луга се. Отблъскват я, тя се спотайва, после отново потегля.