— Всички ли знаят, че е видяла Армията?
— Естествено. От три седмици само за това говорят. Здравомислещите се смеят, но суеверните се боят. Уверявам ви, че спокойно ще минем без Лина да се забавлява да плаши населението. Мога да ви се подпиша, че вече никой не стъпва на пътя за Боневал. Дори здравомислещите. Аз най-малко от всички.
— Защо, капитане?
— Не си мислете, че се страхувам от каквото и да било — на Адамсберг му се стори, че долавя нещо от някогашния имперски маршал, — просто нямам желание навсякъде да разправят, че капитан Емери вярва в Неудържимата армия. Това важи и за вас, мен ако питате. Тази история е най-добре да я сметем под килима. Но ще се радвам да ви видя сред нас, ако някой ден работата ви доведе в Ордебек.
Двусмислен и малко неловък разговор, помисли Адамсберг, докато затваряше. Емери му се бе присмял доброжелателно. Остави го да си каже каквото има, макар да бе вече информиран за посещението в Париж на човек от Ордебек. Сдържаността му беше разбираема. Да разполагаш с човек, който среща привидения, не бе точно божи дар.
Адамсберг бе подранил, както често му се случваше, и сега Бригадата постепенно се пълнеше. За миг телесната маса на Ретанкур блокира вратата и заслони светлината, след което обемистата дама се отправи без особена грация към бюрото си.
— Сутринта гълъбът отвори очи — каза Адамсберг. — Церк го храни през цялата нощ.
— Хубаво — каза само Ретанкур, която не беше свръхчувствителна.
— Ако оживее, ще се нарича Елбо.
— Телбот ли? — не дочу лейтенантът. — Звучи безсмислено.
— Не, Елбо. Това е отколешно име. На чичото или на племенника на не знам вече кой.
— А, добре — каза лейтенантът и включи компютъра си. — Жюстен и Ноел искат да ви видят. Изглежда, че Момо Късия фитил пак се е проявил, но този път пораженията си ги бива. Колата е изгоряла без остатък, както обикновено, обаче вътре е имало човек, който е спял. Според първите резултати от анализа става дума за възрастен човек. Непредумишлено убийство, този път няма да се отърве с шест месеца. Започнали са разследването, но искат, как да го нарека, да им дадете насоки.
Ретанкур бе наблегнала на думата „насоки“ с нещо като ирония. Защото, от една страна, тя смяташе Адамсберг за неспособен да дава каквито и да било насоки, и от друга, общо взето не одобряваше начина, по който комисарят поначало водеше разследванията. Този конфликт, свързан с методиката, съществуваше в латентно състояние открай време, като нито тя, нито Адамсберг се опитваха да го разрешат. Което не пречеше на Адамсберг да изпитва към Ретанкур инстинктивната любов, която езичникът би изпитал към най-високото дърво в гората. Единственото, което предлага истинско убежище.
Комисарят отиде да седне до бюрото, на което Жюстен и Ноел записваха последните данни за опожарената кола с човека вътре. Единайсетата кола на Момо Фитила.
— Меркаде и Ламар останаха пред блока, в който се подвизава Момо, в Сите де Бют — обясни Ноел. — Изгорялата кола е в пети район, на улица „Анри Барбюс“. Луксозен мерцедес, както винаги.
— Знаем ли кой е мъртвият?
— Не още. Нищо не е останало нито от документите му, нито от номера на колата. Момчетата оглеждат мотора. Атентат срещу едрата буржоазия. Подпис: Момо Късия фитил. Никога не е палил коли вън от този район.
— Не — поклати глава Адамсберг. — Не е Момо. Губим си времето.
Само по себе си губенето на време не смущаваше Адамсберг. Нечувствителен към изгарящия полъх на нетърпението, той не беше склонен да се включва в нерядко конвулсивния ритъм на подчинените си, както и те от своя страна не умееха да го придружават в бавното му поклащане. Което комисарят не превръщаше в метод, още по-малко в теория. Просто му се струваше, що се отнася до времето, че понякога най-редките перли се намират в почти неподвижните пролуки на следствието. Точно както мидите се плъзгат в скалните пукнатини, далеч от вълните на откритото море. Във всеки случай той лично ги откриваше именно там.
— Подписал се е — настоя Ноел. — Старецът сигурно е чакал някого в колата. Било е тъмно и той може да се е свлякъл на седалката в съня си. В най-добрия случай Момо Фитила не го е видял. В най-лошия е драснал клечката на колата заедно с обитателя й.
— Не и Момо.
Адамсберг ясно си спомняше лицето на младежа, упорито и интелигентно, с фини черти под масата черни къдрави коси. Не знаеше защо не е забравил Момо, нито защо го харесва. Докато слушаше колегите си, той се информираше по телефона за дневните влакове за Ордебек, тъй като колата му беше в сервиза. Малката женичка не се бе появила и комисарят предполагаше, че след като не е изпълнила мисията си, се е прибрала в Нормандия. Невежеството на комисаря по въпроса за Неудържимата армия е надделяло над останките от смелостта й. Защото несъмнено е нужна смелост, за да отидеш да разправяш на ченге история за хилядолетна армия от демони.