— Господин комисар, вече е запалил десет коли и се е прославил. В квартала му се възхищават от него. Дързостта му ескалира. Направил е крачка към по-горното ниво. За него между враговете му, мерцедесите, и тези, които ги карат, няма разлика.
— Това е титанична крачка, Ноел, каквато той никога няма да направи. Познавам го от предишните му две задържания. Момо никога не подпалва кола, преди да я е огледал отвътре.
В Ордебек нямаше гара, трябваше да слезе в Серне и да вземе автобус. Щеше да стигне чак към 5 часа — доста дълго пътуване за кратката разходка, която смяташе да предприеме. В дългия летен ден имаше достатъчно време да измине петте километра по пътя за Боневал. Ако някой убиец бе искал да се възползва от безразсъдството на онази Лина, може би точно там би оставил труп. Да прекоси гората беше не само неизречен дълг към дребната жена, но и спасително бягство. Представяше си мириса на пътя, сенките, килима от меки листа под краката си. Би могъл да изпрати, който и да е от колегите или дори да убеди капитан Емери да отиде там. Но идеята сам да се заеме със задачата постепенно се бе избистрила в главата му още сутринта без ясно основание, само със смътното чувство, че на някои жители на Ордебек лошо им се пише. Затвори мобилния си и отново насочи вниманието си към двамата лейтенанти.
— Заемете се с изгорелия старец — каза той. — При репутацията на Момо в този квартал на пети район е лесно да му се лепне убийство, особено като се познават методите му, които не са никак сложни. Бензин и фитил, нищо друго не е трябвало на убиеца. Оставя стареца да чака в колата, връща се в сянката и драсва клечката. Открийте кой е човекът, дали добре е виждал, дали добре е чувал. И кой е карал колата, с кого старецът се е чувствал в безопасност. Не би трябвало да ви отнеме много време.
— Да проверим ли все пак алибито на Момо?
— Проверете го. Но изпратете остатъците от бензин в лабораторията. Да ги изследват, октаново число и прочие. Момо използва гориво за мотопед, разредено с масло. Проверете състава, има го в досието му. И не ме търсете следобед — добави той и стана, — до довечера ще отсъствам.
Къде ще сте?, безмълвно попита погледът на кльощавия Жюстен.
— Смятам да се срещна с няколко стари конници в гората. Няма много да се бавя. Кажете на другите от Бригадата. Къде е Данглар?
— При кафемашината — отвърна Жюстен, като посочи с пръст горния етаж. — Отиде да занесе котарака до паничката му, негов ред е.
— А Веранк?
— На другия край на сградата — каза Ноел с крива усмивка.
Адамсберг откри Веранк на най-крайното бюро в общата зала, облегнат на стената.
— В процес на проучване съм — каза той и посочи купчината папки. — Гледам какви сте ги вършили, докато ме е нямало. Намирам, че котаракът е напълнял, Данглар също. Поправил се е.
— Как да не напълнее, като прекарва целия ден с Ретанкур, свит върху копирната машина.
— Май имаш предвид котарака. Ако не го носеха до паницата му, може би щеше да се реши да походи.
— Опитахме, Луи. Престана да се храни и след четири дни преустановихме експеримента. Иначе той много добре си ходи. Щом Ретанкур се отдалечи, той слиза от постамента си, за да се настани на стола й. Колкото до Данглар, той си намери нова приятелка по време на Лондонската конференция.
— Значи, затова. Обаче, като го срещнах сутринта, целият се сгърчи от неудоволствие. Попита ли го за Армията?
— Да. Стара история.
— Много стара — усмихна се Веранк. — В гънките на планината / спят стари дела. / Не буди ги, не бутай вратата, / дето ги отделя от света.
— Няма да я бутам, само ще се разходя по пътя за Боневал.
— Той гримвелд ли е?
— Той води към Ордебек.
— Уведоми ли Данглар за малката си експедиция?
Докато говореше, Веранк чукаше по клавиатурата на компютъра си.
— Да, и той целият се сгърчи от неудоволствие. С голяма охота ми разказа за Неудържимата армия, но не му хареса, че искам да тръгна по дирите й.