— Разказа ли ти за „сграбчените“?
— Да.
— Тогава знай, ако това те интересува, че телата на сграбчените много рядко биват захвърлени на гримвелда. Откриват ги в дома им или на място за дуел, или в някой кладенец, или пък близо до изоставена църква. Защото, както знаеш, изоставените църкви привличат демона. Щом позанемариш мястото, и Злото се настанява в него. И тези, които биват сграбчени от Армията, просто се връщат при демона.
— Има логика.
— Погледни — каза той, като посочи екрана на компютъра си. — Това е карта на гората Аланс.
— Ето тук — каза Адамсберг, проследявайки линията с пръст. — Това трябва да е пътят.
— А тук е параклисът на свети Антоний. Тук пък, на юг, има хълм с кръст на върха. Тези места можеш да посетиш. Вземи един кръст да те пази.
— Имам си речно камъче в джоба.
— Напълно достатъчно.
VII
В Нормандия беше с шест градуса по-хладно и щом се озова на почти пустия площад на автогарата, Адамсберг размърда глава на свежия вятър, за да го почувства на тила и зад ушите си, с почти животинско движение, малко както прави конят, когато иска да прогони оводите. Заобиколи Ордебек откъм северната страна и след половин час стъпи на пътя за Боневал, указан със стара дървена табела, надписана на ръка. Това всъщност беше тясна пътека, обратно на онова, което си бе представял, несъмнено, защото идеята за преминаването на стотици въоръжени мъже бе наложила в съзнанието му образа на широка и внушителна алея под свода, образуван от големите буки. Пътят се оказа много по-скромен — представляваше два коловоза, разделени от затревена ивица и оградени от канавки, обрасли с тръни, с филизи от брястове и лески. Имаше и много преждевременно узрели черници, заради необичайната жега, и Адамсберг си набра, преди да тръгне по пътеката. Вървеше бавно и се оглеждаше, докато, без да бърза, хапваше от плодовете в ръката си. Рояк мухи се суетяха около лицето му, опитвайки се да изпомпят потта му.
На всеки три минути спираше, за да възстанови запаса си от черници, като закачаше старата си черна риза по тръните. По средата на пътя рязко спря, припомняйки си, че не е оставил бележка на Церк. Толкова бе свикнал със самотата си, че трябваше да направи усилие, за да предупреди другите, че ще отсъства. Набра номера му.
— Елбо се изправи — обясни му младежът. — Изгълта си зърната съвсем сам. Само че после се изсра на масата.
— Така става, когато се връщаш към живот. Постели един найлон на масата. Има в килера. Тази вечер няма да се прибера, Церк, на Боневалския път съм.
— И видя ли нещо?
— Не, още е твърде светло. Оглеждам се за тялото на ловеца. От три седмици никой не е минавал оттук, пълно е с черници, преждевременно са узрели. Ако се обади Виолет, не й казвай къде съм, няма да й хареса.
— Разбира се — каза Церк и Адамсберг си помисли, че синът му е по-умен, отколкото изглежда.
Събираше сведения за него троха по троха.
— Смених крушката в кухнята — добави Церк. — На стълбището също е изгоряла. Да сложа ли нова?
— Да, но да не е много силна. Не обичам всичко да се вижда.
— Ако срещнеш Армията, обади ми се.
— Не мисля, че ще мога, Церк. Преминаването й сигурно ще заглуши сигнала. Сблъсък на две различни времена.
— Със сигурност — одобри младежът, преди да затвори.
Адамсберг повървя още осемстотин метра, като се взираше навътре в гората. Защото Ербие беше мъртъв, със сигурност. Само по това бе съгласен с онази женица Вандермот, която бе способна да отлети, ако я духнеш. Тук Адамсберг осъзна, че е забравил името на зрънцата на глухарчето.
Някакъв силует се появи на пътя и Адамсберг присви очи, забавяйки ход. Дълъг силует, седнал на дънер и толкова стар и сгърчен, че комисарят се побоя да не го уплаши.
— Хелоу — каза старицата, като го видя.
— Хелоу — отвърна Адамсберг изненадан.
„Хелоу“ беше една от малкото английски думи, които знаеше, освен „йес“ и „ноу“.
— Много време ви трябваше да дойдете от автогарата дотук — каза тя.
— Брах черници — обясни Адамсберг, като се питаше как толкова ясен глас може да излиза от такъв тесен скелет. — Знаете ли кой съм?
— Не съвсем. Лионел ви е видял да слизате от влака от Париж и да се качвате на автобуса. Бернар ми каза и ето че пристигнахте. В тия времена и при тия събития не може да сте друго, освен градски полицай. Въздухът е лош. Забележете впрочем, че Мишел Ербие не беше стока. Няма да е голяма загуба.