Старицата шумно подсмръкна и прекара гърба на ръката си под много големия си нос, за да обърше капката.
— Мен ли чакахте?
— Съвсем не, младежо, чакам кучето си. То хукна подир кучката от стопанството в Лонж, ей там отзад. Ако не го доведа да я покрие от време на време, става много нервно. Рьону от стопанството е бесен, разправя, че не щял дворът му да се пълни с помиярчета. Но какво можеш да сториш? Нищо. Пък и заради летния ми грип от десет дни не съм го водила.
— Не ви ли е страх така, сама на пътя?
— От?
— От Неудържимата армия — опита Адамсберг.
— Хайде де — поклати глава жената. — Първо, сега не е тъмно, а и да беше, нямаше да я видя. Туй не е дадено всекиму.
Адамсберг забеляза една огромна черница над главата на дългата жена, но не посмя да се протегне. Странно, помисли си, как идеята за бране на плодове инстинктивно осенява човека само след двайсет крачки в гората. Това би се харесало на приятеля му, специалиста по праистория Матиас. Защото, като си помислиш, магията е в брането. В самата черница няма нищо особено вълнуващо.
— Казвам се Леони — рече жената и обърса още една капка, виснала под големия й нос. — Обаче ми викат Лео.
— Жан-Батист Адамсберг, комисар от Криминалната бригада в Париж. Радвам се да се запознаем — добави той възпитано. — Ще продължа нататък.
— Ако търсите Ербие, няма да го намерите там. В момента кисне в черната си кръв на две крачки от параклиса на свети Антоний.
— Мъртъв?
— Да, отдавна. Не че някой ще плаче за него, но не са хубави тия работи. Който е направил това, не се е церемонил, дори главата му я няма.
Жандармите ли го откриха?
— Не, младежо, аз го открих. Често ходя да сложа цвете в параклиса, не обичам да оставям свети Антоний сам. Свети Антоний закриля животните. Вие имате ли животно?
— Имам един болен гълъб.
— Значи, идвате навреме. Като минете покрай параклиса, трябва да си мислите за гълъба с много любов. Светецът помага и да си намериш изгубените вещи. Откакто остарях, губя разни неща.
— Не се ли разстроихте? Като видяхте трупа?
— Не е същото, като го очакваш. Знаех, че са го убили.
— Заради Армията ли?
— Заради възрастта ми, младежо. Тук никое птиче не може да снесе яйце, без да узная или да усетя, че снася. Ето на̀, можете да сте сигурен, че миналата нощ една лисица е изхрускала една кокошка в стопанството на Девньо. Има само три крака и чуканче от опашка.
— Стопанинът ли?
— Лисицата, видях й барабонките. Но вярвайте ми, справя се. Миналата година един голям синигер се влюби в нея. За пръв път виждах такова нещо. Живееше на гърба й и тя не го изяде. Само него пощади, не и синигерите изобщо, да не помислите. Има много такива подробности в света, забелязали ли сте? И понеже никоя подробност никога не се повтаря в същата форма и ражда други подробности, нещата се усложняват и усложняват. Ако Ербие беше жив, накрая щеше да убие лисицата и заедно с нея и синигера. И това пак щеше да предизвика истинска война на местните избори. Но не знам дали синигерът се е върнал тази година.
Жандармите дойдоха ли? Предупредихте ли ги?
— Че как си го представяте? Аз трябва да си чакам кучето. Ако толкова бързате, можете да ги повикате.
— Не мисля, че това е добра идея — каза Адамсберг след кратък размисъл. — Жандармите не обичат парижани да им се мешат в работата.
— Тогава защо сте тук?
— Защото една тукашна жена дойде да се срещне с мен. Затова дойдох.
— Старата Вандермот? Тя със сигурност се тревожи за децата си. И със сигурност е щяла да направи по-добре, ако си беше мълчала. Но тази история толкова я безпокои, че не е могла да не потърси помощ.
Едно едро бежово куче с дълги меки уши внезапно изскочи от храстите, джавкайки, постави главата си върху дългите кльощави крака на стопанката си и затвори очи сякаш в знак на благодарност.
— Хелоу, Мързи — каза тя и си обърса носа, докато кучето бършеше козината си в сивата й пола. — Нали виждате, че е доволен.
Лео извади бучка захар от джоба си и я натика в муцуната на кучето. След което Мързи взе да се върти любопитно около Адамсберг.
— Добре, добре. Мързи — каза Адамсберг и го потупа по шията.
— Истинското му име е Мързелан. От бебе е голям канап. Хората разправят, че освен да такова наред, не знае нищо друго да прави. Аз пък казвам, че това е по-добре, отколкото да хапе наред.