— Както и да е — въздъхна тя, набирайки номера. — Полицията е необходимо зло. През войната беше само зло. Някои сигурно са заминали с Неудържимата армия. Ще запаля огън, че захладня. Предполагам, че умеете да палите огън. Дървата са вън, отляво. Хелоу, Луи, Лео е.
Когато Адамсберг се върна с наръч дърва, Лео словоохотливо говореше. Ясно бе, че има надмощие над Емери. Обърна се към комисаря и решително му подаде старомодната втора слушалка.
— Ами защото винаги нося цветя на свети Антоний, много добре знаеш това. Виж сега, Луи, няма да ми досаждаш само защото съм намерила трупа му, нали? Ако ти се беше размърдал, сам щеше да си го намериш и щях да си спестя неприятностите.
— Не се впрягай, Лео, вярвам ти.
— И мотопедът му е там, заклещен между леските. Мен ако питаш, определили са му среща и е заврял моторетката там да не му я открадне някой.
— Отивам на мястото, Лео, и ще дойда и у вас. Няма да си легнала в осем часа, нали?
— В осем привършвам вечерята си. И не обичам да ме безпокоят, когато се храня.
— В осем и половина тогава.
— Не става, имам гостенин, един братовчед от Аронкур. Да го карам да се среща с жандарми едва пристигнал, няма да е много любезно. Освен това съм уморена. Не съм на възраст да се тътря из гората.
— Точно затова се питам защо си се тътрила чак до параклиса.
— Казах ти. Да занеса цветя.
— Винаги казваш само една четвърт от това, което знаеш.
— Останалото няма да те заинтересува. По-добре побързай да отидеш там, преди зверовете да са го изяли. А ако искаш да ме видиш, ела утре.
Адамсберг остави слушалката и се зае да пали огън.
— Луи-Никола нищо не може да ми направи — обясни Леони. — Аз му спасих живота, когато беше хлапе. Глупчото падна в блатото Жанлен и аз го измъкнах за гащите. С мен не може да си играе на маршал от империята.
— От този край ли е?
— Тук е роден, да.
— Тогава как са го назначили тук? Ченгетата не ги назначават по родните им места.
— Знам, младежо. Само че той беше на осем години, когато напусна Ордебек и родителите му нямаха тук истински връзки. Дълго е живял близо до Тулон, после до Лион. Вече не познава истински тукашните хора. А и е протеже на графа, така че нямаше проблеми.
— Тукашния граф.
— Реми, граф Д’Ордебек. Ще ядете супа, предполагам.
— Благодаря — каза Адамсберг и подаде чинията си.
— От моркови е. После има соте със сметана.
— Емери казва, че Лина е луда за връзване.
— Нищо подобно — каза Леони, изсипвайки пълна лъжица в устата си. — Лина е жизнено и смело момиче. Освен това е била права. Ербие наистина е мъртъв. Така че Луи-Никола ще й скочи отгоре, в това хич да не се съмнявате.
Адамсберг отопи чинията си със залък хляб, както бе направила и Лео, и донесе сотето. Телешко със зелен фасул, ухаещо на огън от дърва.
— И тъй като не я обичат много, нито нея, нито братята й — продължи Леони, докато сервираше месото с резки жестове, — ще настане голяма тупурдия. Не че не са добри тук хората, но се боят от това, което не разбират. Така че с нейната дарба и с тия братя, дето не са съвсем в ред, семейството няма добра репутация.
— Заради Неудържимата армия.
— И заради други неща. Хората разправят, че дяволът се е настанил в къщата им. И тук е като навсякъде, има много празни глави, които се пълнят с какво да е, по възможност с най-лошото. Всички предпочитат да е най-лошото. Иначе им е скучно.
Леони одобри с кимване собствените си думи и погълна голямо парче месо.
— Имате си мнение за Неудържимата армия, предполагам — каза Адамсберг, възприемайки начина на Леони да задава въпроси.
— Зависи как я виждате. В Ордебек някои мислят, че Господарят Елекен служи на дявола. На мен не ми се вярва, но ако има хора, които оцеляват, защото са светци, като свети Антоний, защо да няма и такива, които да оцеляват, защото са лоши? Защото в Месни всички са лоши. Това нали го знаете?
— Да.
— Затова ги сграбчват. Други мислят, че горката Лина има видения, че главата й е болна. Ходила е на лекар, но нищо не са й открили. Трети разправят, че брат й слага дяволска гъба в омлета и че от нея получава халюцинации. Знаете я дяволската гъба, предполагам. Червеностъблената манатарка.
— Да.
— А, добре — каза Леони леко разочаровано.
— От нея само те заболява корем.
Леони отнесе чиниите в малката тъмна кухня и мълчаливо се зае да ги мие, съсредоточена в заниманието си. Адамсберг бършеше измитите.