— Да.
— Лодкарите говорят и понякога сграбчените успяват да се откупят. Така че Лина е в опасност и вие можете да я защитите.
— Аз нищо не мога да направя, Лео. Случаят е на Емери.
— Но Емери не се тревожи за Лина. Тази история с Неудържимата армия му е досадна и го отвращава. Той си въобразява, че хората са се променили, че са станала по-разумни.
— Първо ще потърсим убиеца на Ербие. А другите двама са все още живи. Така че за момента Лина не е застрашена.
— Възможно е — каза Лео и духна върху останката от пура.
За да стигне до стаята си, трябваше да излезе навън, тъй като всяко помещение бе свързано с външния свят чрез скърцаща врата, което му напомни за вратата на Тюило Жюлиен, вратата, която би му попречила да бъде обвинен, ако се бе осмелил да премине през нея. Лео му посочи стаята с бастуна.
— Трябва да я повдигате, за да не скърца много. Лека нощ.
— Не ви знам фамилията, Лео.
— Полицаите винаги искат да знаят фамилията. А вашата каква е? — попита Лео и изплю парченцата тютюн, залепнали на езика й.
— Адамсберг. Жан-Батист Адамсберг.
— Разполагайте се, не се стеснявайте, в стаята ви има цяла колекция стари порнографски книги, от XIX век. Един приятел ми ги завеща, семейството му не ги търпеше. Можете да ги гледате, разбира се, но внимавайте като обръщате страниците, стари са и хартията не е много здрава.
VIII
Сутринта Адамсберг обу панталона си и тихо излезе навън, стъпвайки бос по влажната трева. В шест и половина росата още не се бе изпарила. Чудесно бе спал върху стария вълнен дюшек, хлътнал в средата, където се бе свил като птиче в гнездото си. Няколко минути крачи из ливадата, преди да открие каквото търсеше — гъвкава пръчица, чийто край, сплескан във формата на малка метличка, можеше да му послужи като заместител на четка за зъби. Тъкмо подготвяше края на четката си, когато Лео се показа на прозореца.
— Хелоу, обади се капитан Емери, иска да ви чуе и не изглежда доволен. Идвайте, докато е топло кафето. Ще настинете, ако стоите бос навън.
— Откъде е узнал, че съм тук? — попита комисарят и влезе вътре.
— Сигурно не се е хванал на историята с братовчеда. Сетил се е за парижанина, слязъл вчера от автобуса. Каза, че хич не му е приятно ченге да му ходи по петите и аз да го крия. Ще речеш, че сме заговорничили като на война. Може да ви създаде неприятности, да знаете.
— Ще му кажа истината. Дошъл съм да видя на какво прилича гримвелдът — каза Адамсберг и си отряза дебела филия.
— Точно. А няма хотел.
— Именно.
— Ако ще ходите в участъка, няма да хванете влака от осем и петдесет в Лизийо. Можете да вземете следващия, от четиринайсет и трийсет и пет, в Серне. Да не забравите да предвидите половин час за автобуса. Като излезете оттук, свивате надясно, после пак надясно и оттам имате осемстотин метра до центъра. Жандармерията е точно зад градинката. Оставете си чашата, аз ще раздигна масата.
Адамсберг измина около километър през полето и се представи на рецепцията в жандармерията, странно боядисана в ярко жълто като почивна станция.
— Комисар Жан-Батист Адамсберг — представи се той на един дебел сержант. — Капитанът ме очаква.
— Точно така — отвърна сержантът, като му хвърли плахия поглед на човек, който не би искал да е на негово място. — По коридора, кабинета в дъното. Вратата е отворена.
Адамсберг спря на прага и няколко секунди разглежда капитан Емери, който се разхождаше в кабинета си, нервен, напрегнат, но твърде елегантен в ушитата си по мярка униформа. Хубав мъж, преминал четирийсетте, с правилни черти, буйни и все още руси коси, с военна риза с еполети, под която не личеше да има корем.
— Какво желаете? — попита Емери, като се обърна към Адамсберг. — Кой ви каза да влизате?
— Вие, капитане. Вие искахте да дойда тази сутрин възможно най-рано.
— Адамсберг? — каза Емери, като набързо огледа комисаря, който, освен че носеше безформени дрехи, не се бе нито обръснал, нито сресал.
— Съжалявам, че съм небръснат — извини се Адамсберг и му стисна ръката. Не смятах да оставам в Ордебек през нощта.
— Седнете, господин комисар — покани го Емери, като продължи да го разглежда.
Не съумяваше да свърже известното име, известно и с добро, и с лошо, с този толкова дребен и скромен на вид мъж, който от мургавото лице до черните дрехи изглеждаше някак разглобен, неокачествим и неуместен. Потърси погледа му, без да го намери, и се спря на усмивката, колкото приятна, толкова и отнесена. Нападателната реч, която бе предвидил, се изгуби в недоумението му и сякаш се разби не в някакво препятствие, а в пълната липса на препятствие. А не виждаше как би могъл да нападне, дори само да обхване липсата на препятствие. Адамсберг започна пръв.