— Леони ме уведоми за недоволството ви, капитане — каза той, подбирайки думите си. — Но явно има някакво недоразумение. Вчера в Париж беше трийсет и шест градуса и попаднах на възрастен човек, който беше убил жена си със среда от хляб.
— Със среда от хляб ли?
— Като натъпкал две големи шепи среда от хляб в гърлото й. Затова идеята да се поразходя на хлад по гримвелда ме изкуши. Разбирате, предполагам.
— Може би.
— Набрах и изядох много черници. — И Адамсберг чак сега видя, че черните следи от плодовете още не бяха изчезнали от дланите му. — Не бях предвидил, че ще срещна Леони, тя чакаше кучето си на пътя. И тя не бе предвидила, че ще открие трупа на Ербие при параклиса. От уважение към прерогативите ви не отидох на местопрестъплението. Нямаше вече влак и тя ми предложи гостоприемството си. Не очаквах, че ще пуша истинска хаванска пура с калвадос от добра реколта до огнището, а точно това се случи. Много свястна жена, както би казала самата тя, всъщност доста повече от това.
— Знаете ли защо тази много свястна жена пуши истински кубински пури? — за пръв път се усмихна Емери. — Знаете ли коя е тя?
— Не ми каза фамилията си.
— Не се учудвам. Лео е Леони Мари дьо Малре, графиня Д’Ордебек. Едно кафе, господин комисар?
— Да, благодаря.
Лео, графиня Д’Ордебек. Която живееше в древна порутена къща и се бе издържала от приходите на ханчето си. Която сърбаше чорбата си с голяма лъжица и плюеше парченца тютюн. Капитан Емери се появи с две чаши, като този път се усмихваше искрено и показваше, че „не е лош човек“, както го бе описала Лео, че е прям и дружелюбен.
— Учудвате ли се?
— И още как. Тя е бедна. Каза ми, че граф Д’Ордебек е богат.
— Тя е първата жена на графа и оттогава има шейсет години. Луда младежка любов. Предизвикаха нечуван скандал в графския род и ги подложиха на такъв натиск, че след две години се разведоха. Разправят, че дълго време са продължили да се виждат. Но после са се вразумили и всеки е поел по пътя си. Но да оставим Лео — каза Емери и спря да се усмихва. — Когато вчера пристигнахте, нищо ли още не знаехте? Имам предвид, когато сутринта ми се обадихте от Париж, не знаехте, че Ербие е мъртъв, при това мъртъв до параклиса?
— Не знаех.
— Да приемем. Често ли ви се случва да напуснете Бригадата и да тръгнете да се разхождате из гората при пръв удобен случай?
— Често.
Емери отпи от кафето си и вдигна глава.
— Сериозно?
— Да. А и тази среда от хляб сутринта.
— И какво казват вашите хора?
— Сред моите хора, капитане, има един, дето страда от хиперсомния и заспива без предупреждение, един зоолог, специалист по рибите, главно речните, една булимичка, която изчезва по всяко време, за да си зареди хладилника, една стара чапла, запозната с всички приказки и легенди, едно чудовище на знанието, захранвано с бяло вино, и какво ли не още. Никой от тях не може да си позволи да се формализира.
— А бачкат ли?
— Много.
— Какво ви каза Лео, когато я срещнахте?
— Поздрави ме, вече знаеше, че съм ченге и че идвам от Париж.
— Нищо чудно, тя има хиляда пъти повече нюх от кучето си. Впрочем тя би се шокирала, ако разбере, че наричам това нюх. Тя си има собствена теория за сборния ефект на подробностите върху действителността. Историята с пеперудата, размахала крило в Ню Йорк и предизвикала експлозия в Банкок. Вече не знам откъде идва всичко това.
Адамсберг поклати глава — и той не знаеше.
— Лео много държи на крилото на пеперудата подзе Емери. Казва, че главното е да я забележиш в момента, когато се раздвижи. А не когато всичко хвръкне във въздуха. В това отношение много я бива, не може да се отрече. Лина вижда преминаването на Неудържимата армия. Това е крилото на пеперудата. Шефът й разпространява новината, Лео я научава, майката се уплашва, викарият й дава името ви — нали не се лъжа?, — тя взима влака, историята й ви заинтересува, в Париж е трийсет и шест градуса по Целзий, старицата е задушена със среда от хляб, свежестта на гримвелда ви изкушава, Лео дебне на пътя и сто ви, седите тук.