— Хубаво, господин комисар, съгласен съм — каза Лалонд след нова пауза. — Услуга за услуга. На мен се падна тази история с връвта от краката на гълъба. Дайте ми и вие малко време, претоварен съм.
— Колкото искате. Но открийте нещо.
— Има парчета кожа, закачени за връвта. На извършителя. Може би дори с кръв. Трябва само да търсите човек с невидима драскотина на гънката на показалеца. А и връвта може да ни каже още нещо. Не е от обикновените.
— Много добре — поздрави го Адамсберг, усещайки, че Ензо Лалонд се опитва да го накара да забрави малодушието му. — Само не се обаждайте в Бригадата, нито на мобилния ми.
— Ясно, господин комисар. Още нещо само. Мога да изчакам до утре, преди да си дам заключенията. Но не бих фалшифицирал резултатите от анализа. Не искайте това от мен. Ако въпросният тип е виновен, нищо не мога да направя.
— Не става въпрос за фалшификации. Във всички случаи ще намерите следи от бензин по пръстите му. При това същите като върху маратонките му, защото ги с пипал, и същите като на мястото на пожара. Ще го заключат, можете да сте сигурни.
И всички ще са доволни, помисли в заключение Адамсберг, преди да затвори, после изтри следите от пръстите си върху слушалката с края на ризата си. И животът на Момо Късия фитил ще се отправи към вече написаната му, вече запечатаната му съдба.
Стопанството на Леони се появи в далечината и Адамсберг внезапно спря и се ослуша. В ясния въздух се разнасяше продължителен вопъл, острото стенание на разтревожено куче. Адамсберг се затича по пътя.
X
Вратата на трапезарията беше широко отворена. Адамсберг влезе, потен и забързан, в малкото тъмно помещение и се закова на място. Дългото слабо тяло на Леони лежеше на плочките, около главата й имаше локва кръв. Мърз скимтеше до нея, легнал на хълбок, поставил голямата си лапа върху талията на старицата. Адамсберг усети нещо като скала да се стоварва на врата му, да се изтърколва до корема му и да се заклещва в краката му.
Коленичи до Леони, постави ръка на гърлото й, на китките й, без да усети никакъв пулс. Леони не беше паднала, някой я беше убил, някой дивашки бе разбил главата й в плочите. Усети се, че скимти като кучето, и удари с юмрук по пода. Тялото беше още топло, нападението датираше само от няколко минути. Може би дори бе обезпокоил убиеца, докато тичаше по чакъления път и вдигаше шум. Отвори задната врата, бързо огледа пустата околност, после изтича у съседите да поиска номера на жандармерията.
Адамсберг изчака пристигането на ченгетата, седнал по турски до Лео. И той като кучето бе поставил ръка върху нея.
— Къде е Емери? — попита той сержанта, който влизаше в стаята, придружен от жена, която вероятно беше лекарката.
— У откачалките. Идва.
— Линейка — нареди лекарката напрегнато. — Още е жива. Може би за малко. Кома.
Адамсберг вдигна глава.
— Не напипах пулса й — каза той.
— Много е слаб — потвърди лекарката, жена на около четирийсет години, привлекателна и енергична.
— Кога е станало? — попита сержантът, който поглеждаше към вратата в очакване на шефа си.
— Преди няколко минути — отвърна лекарката. — Не повече от пет. Ударила се е в плочите, като е паднала.
— Не — каза Адамсберг, — ударили са й главата в плочите.
— Пипахте ли я? — попита жената. — Кой сте вие?
— Не съм я пипал и съм полицай. Прегледайте кучето, докторе, не може да стане. Защитавало е Лео и убиецът го е ударил.
— Прегледах го, нищо му няма. Познавам Мързи. Когато не иска да се изправи, нищо не може да го накара да го направи. Няма да мръдне, докато не отнесат стопанката му. Пък и после.
— Трябва да й е прилошало — ненужно предположи дебелият сержант — или пък се е спънала в стола. И е паднала.
Адамсберг поклати глава, отказвайки се да спори. Леони беше ударена по причина на бразилската пеперуда, която бе видяла да маха с крило. Кое от двете? Къде? Само град Ордебек произвеждаше хиляди подробности дневно, хиляди размахвания на пеперудени криле. И толкова верижни събития. Сред които убийството на Мишел Ербие. И в тази огромна маса от крила едно бе трепнало пред очите на Лео, проявила таланта да го види или да го чуе. Но кое? Да откриеш пеперудено крило в селище с две хиляди жители беше по-невъзможно от търсенето на прословутата игла в копа сено. Което никога не се бе струвало на Адамсберг непреодолимо. Достатъчно бе да изгориш сеното и да вземеш иглата.