Като излезе от кафенето, Адамсберг почти се задъха от парещия въздух и предпазливо се отправи към женицата, застанала на няколко крачки от Бригадата. Пред вратата на сградата бе кацнал гълъб и комисарят си помисли, че ако птицата отлети при приближаването му, жената също ще отлети сякаш по силата на странен миметизъм. Изглеждаше тънка, летлива, способна да изчезне като сламка на вятъра. Като я погледна по-отблизо, й даде към шейсет и пет години. Беше се погрижила да отиде на фризьор, преди да отпътува за столицата, в сивите й коси се жълтееха добре подредени букли. Когато Адамсберг заговори, гълъбът не отлетя, а жената обърна към него уплашеното си лице. Адамсберг съвсем бавно я попита дали има нужда от помощ.
— Благодаря, не — отвърна жената и отмести поглед.
— Не смятахте ли да влезете вътре? — попита Адамсберг, посочвайки старата сграда на Криминалната полиция. — За да поговорите за нещо с някой полицай? Защото на тази улица няма какво друго да се прави.
— Но ако полицаите не ви слушат, няма смисъл да им се говори — каза тя и отстъпи няколко крачки. — Не ви вярват полицаите, така да знаете.
— Значи, точно там отивахте? В Бригадата?
Жената утвърдително сведе почти прозрачните си клепачи.
— За пръв път ли идвате в Париж?
— Боже мой, да. Трябва да се прибера до довечера, не трябва да забележат, че ме няма.
— Да говорите с полицай ли сте дошли?
— Да. Е, може би.
— Аз съм полицай. И работя там.
Жената хвърли поглед на небрежно облечения комисар и придоби скептичен или разочарован вид.
— В такъв случай, значи, ги познавате?
— Познавам ги.
— Всичките?
— Всичките.
Жената отвори голямата си кафява чанта, малко поочукана по ръбовете, и извади от нея лист, който внимателно разгъна.
— Комисар Адамсберг — прочете тя прилежно. — Познавате ли го?
— Да. Отдалеч ли идвате да го видите?
— От Ордебек — произнесе тя така, сякаш й бе трудно да направи това признание.
— Не се сещам.
— Да кажем, че е близо до Лизийо.
Нормандия, помисли Адамсберг. Това обясняваше неохотното й говорене. Навремето познаваше неколцина нормандци, неповторими мълчаливци, отне му дни да ги опитоми. Сякаш като отронят някоя и друга дума, е, все едно че ти дават златна монета, при това не непременно заслужена. Адамсберг тръгна към вратата, насърчавайки жената да го придружи.
— В Лизийо има полицаи — каза той. — Може би дори в Ордебек. Нямате ли си жандарми?
— Те няма да поискат да ме чуят. Но виж, викарият на Лизийо, който познава кюрето от Менил-Бошан, рече, че тукашният комисар ще ме чуе. Скъпо ми струваше пътят.
— За нещо сериозно ли става дума?
— Разбира се, че за сериозно.
— За убийство? — настоя Адамсберг.
— Може би да. А бе, не. Едни хора ще умрат. Трябва да предупредя полицията, нали?
— Хора ли ще умрат? Заплахи ли са получавали?
Този човек й действаше успокоително. Париж я плашеше, решението й още повече. Да се измъкне така тихомълком, да лъже децата… А ако влакът закъснее, ако изпусне автобуса? Полицаят говореше тихичко, сякаш пееше. Не беше от нейния край, със сигурност. По-скоро от юг, какъвто беше дребен и мургав, с остри черти. Би му разказала историята си, но викарият беше категоричен по този въпрос — на комисаря Адамсберг и на никой друг. А викарият не беше кой да е, ами братовчед на бившия руански прокурор, който беше спец по полицаите. Беше й дал името на комисаря с нежелание и не я съветваше да говори, а и бе сигурен, че тя няма да замине. Но тя не можеше да стои настрана, когато събитията набираха скорост. Ако станеше нещо с депата…
Мога да говоря само с комисаря.
— Аз съм комисарят.
Женицата само дето не се разбунтува, колкото и да беше мършава.
— Тогава защо не ми казахте веднага?
— Но аз също не знам коя сте.
— Не ви и трябва. Човек си казва името, после всички го повтарят.
— И какво от това?
— Навлича ви неприятности. Никой не трябва да знае.
Досадница, каза си Адамсберг. Която нищо чудно някой ден да свърши с две топки среда от хляб в гърлото. Но досадница, ужасена от нещо, което продължаваше да го озадачава. Едни хора ще умрат.