Връщаха се назад, към Бригадата.
— Просто исках да ви помогна. Наблюдавах ви от известно време.
— А онзи мъж там? С вас ли беше? И той ли ме наблюдаваше?
— Кой мъж?
— Онзи там, с ненормалните коси, с оранжевите кичури, с вас ли е?
Адамсберг вдигна поглед и забеляза Веранк на двайсет метра оттам, облегнат на портала. Не бе влязъл в сградата, чакаше до гълъба, който също не помръдваше.
— Ранили са го с нож, когато е бил малък — обясни Адамсберг. — И върху белезите са пораснали такива, рижи коси. Не ви съветвам да повдигате въпроса пред него.
— Нищо лошо не исках да кажа, не умея да говоря добре. В Ордебек почти никога не говоря.
— Няма лошо.
— Но децата ми много говорят.
— Ясно.
Но какво му е на този гълъб, да му се не знае, прошепна Адамсберг. Защо не отлита?
Уморен от нерешителността на жената, Адамсберг я остави и се отправи към неподвижната птица, като се размина с Веранк, който крачеше с тежка стъпка в обратната посока. Хубаво, да се занимава с нея, ако смята, че си струва трудът. Идеше му отръки на Веранк с неговото хармонично, убедително лице и с мощната подкрепа на особената му усмивка, която красиво откриваше половината от устните му. Откровено предимство, заради което преди време Адамсберг го бе ненавиждал и двамата бяха влезли в унищожителен сблъсък.3 Сега усърдно заличаваха и последните останали следи. Докато комисарят обхващаше вкаменилия се гълъб в шепите си, Веранк, без да бърза, се приближаваше към него, следван от прозрачната женица, която дишаше малко тежко. Всъщност имаше толкова незначителен вид, че без блузата на цветя, която очертаваше контурите й, Адамсберг изобщо нямаше да я забележи. Може би без блузата ставаше напълно невидима.
— Някакъв гадняр му е вързал краката — каза той на Веранк, докато оглеждаше мърлявата птица.
— И с гълъбите ли се занимавате? — попита жената без ирония. — Сума ти гълъби видях тук, не са никак чисти.
— Но този не е сума ти гълъби, а един гълъб, съвсем сам. Има разлика.
— Разбира се — призна жената.
Отзивчива и в крайна сметка пасивна. Може би се лъжеше, може би нямаше да свърши със среда от хляб в гърлото. Може би не беше досадница. Може би наистина имаше неприятности.
— Обичате ли гълъби? — попита жената.
— Не — отвърна Адамсберг. — Но не обичам и когато гаднярите им връзват краката.
— Разбира се.
— Не знам дали във вашия край я знаят тази игра, но в Париж я играят. Хващаш птицата, връзваш й краката с трисантиметрова връв и птицата може да прави съвсем малки стъпки. И не може да лети. Така че постепенно умира от глад и жажда. Това е играта. А аз ненавиждам тази игра и ще открия кой се е забавлявал с птицата.
Адамсберг мина през портала на Бригадата и заряза жената и Веранк на тротоара. Жената гледаше втренчено косата на лейтенанта — много тъмна и прорязана от шокиращи рижи кичури.
— Наистина ли ще се занимава с това? — попита тя смутено. — Късно е, да знаете. На комисаря ви ръцете му бяха покрити с бълхи. Това показва, че гълъбът вече няма сили да се почисти.
Адамсберг повери птицата на гиганта на екипа лейтенант Виолет Ретанкур — сляпо вярваше в способностите й да излекува гълъба. Ретанкур ако не го спасеше, никой нямаше да може. Скромната и в двете посоки жена направи гримаса, което не беше добър знак. Птицата беше в лошо състояние, от усилията да се освободи връвта се бе впила в плътта й и разцепила кожата на краката й. Беше недохранена и обезводнена, ще видим какво може да се направи, заключи Ретанкур. Адамсберг поклати глава и стисна устни както всеки път, когато се сблъскаше с жестокост. Връвта бе точно такава жестокост.
Дребната жена, която вървеше по петите на Веранк, премина покрай огромния лейтенант с инстинктивно страхопочитание. Едрата дама сръчно обработваше птицата с влажна кърпа, по-късно, каза тя на Веранк, щяла да се занимае с краката и да се опита да изтръгне връвта. В широките длани на Ретанкур гълъбът не се и опитваше да помръдне. Оставяше се на грижите й, както би направил всеки на негово място, едновременно неспокоен и изпълнен с възхищение.
Жената се поуспокои и седна в кабинета на Адамсберг. Беше толкова тясна, че заемаше само половината от стола. Веранк застана в един ъгъл, оглеждайки познатия му кабинет. Оставаха му три часа и половина да вземе решение. Според Адамсберг още не знаеше, че вече е взел решение. Докато прекосяваше голямата обща зала, бе срещнал враждебния поглед на Данглар. Данглар не обичаше не само стиховете му, а и самия него.