Адамсберг се върна в кабинета си, където жената бе подновила огледа на стените.
— Не е лесно, разбирам, господин комисар. То е, щото, видите ли, обикновено е забранено да се говори за това. Може да си навлечете ужасни неприятности. Я ми кажете, тези рафтове по стените добре ли са закрепени? Щото сте поставили тежките папки отгоре, а леките отдолу.
Плашат я ченгетата, плаши я евентуалното падане на библиотеките.
— Този Мишел Ербие, защо го мразите?
— Всички го мразят, господин комисар. Страховито животно е. Винаги е бил такъв. Никой не говори с него.
— Това може би обяснява защо е напуснал Ордебек.
Адамсберг отново взе вестника.
— Живее сам — каза той, — пенсионер е, на шейсет и четири години е. Защо да не се премести? Има ли семейство?
— Бил е женен навремето. Вдовец е.
— От колко години?
— О, повече от петнайсет.
— Срещате ли го от време на време?
— Никога. Тъй като живее малко извън Ордебек, лесно е да го избегнеш. Така всички са доволни.
— Но съседите все пак са се разтревожили за него.
— Да. Ебрарови. Добри хора са. Видели са го да тръгва нанякъде в шест часа вечерта. Те са от другата страна на малкото пътче. Докато той живее на петдесет метра оттам, вътре в гората Бигар, близо до стария пункт за вторични суровини. Голяма влага е там.
— Защо са се разтревожили, след като са го видели да тръгва нанякъде с мотопеда си?
— Защото обикновено, когато отсъства, им оставя ключа от пощенската кутия. Не и този път. И не са го чули да се прибира. А пощенската кутия била препълнена. Значи, че Ербие е заминал за съвсем кратко и после нещо му е попречило да се върне. Жандармите казват, че не са го открили в никоя болница.
— Когато са посетили къщата, съдържанието на фризера е било разпръснато по пода.
— Да.
— За какво му е било всичкото това месо? Кучета ли храни?
— Ловец е и си слага дивеча във фризера. Много животни убива, ама не раздава.
Жената потръпна.
— Сержант Блерио, той е мил с мене, не като капитан Емери, той ми разказа какво е видял. Било е ужасно, така казва. На пода е имало половин дива свиня с главата, сърнешки бутове, зайкини, глиганчета, яребичета. Всичко нахвърляно как да е, господин комисар. Когато жандармите влезли, вече се било развалило. Опасна е таз гнилоч в жегата.
Плашат я библиотеките, плашат я микробите. Адамсберг хвърли поглед на прашните еленови рога, поставени до бюрото му. Пищен подарък точно от нормандец.
— Зайкини, сърни? Наблюдателен е вашият сержант. И той ли ловува?
— О не. Казва „сърни“ и „зайкини“, понеже знае що за тип е Ербие. Отвратителен ловец, злосторник. Убива само женски и малки, а и цели котила. Убива дори бременни женски.
— Откъде знаете?
— Всички знаят. Веднъж го осъдиха Ербие, щото беше убил една женска дива свиня с цялото й котило. И сърненца убива. Нещастник. Но понеже го прави нощем, Емери все не успява да го пипне. Сигурно е поне, че вече отдавна нито един ловец не излиза да стреля с него. Дори бракониерите не го щат. Изключен е от ловната дружина на ордебекци.
— В такъв случай има десетки врагове, госпожо Вандермот.
— В смисъл че никой не общува с него.
— Мислите, че ловците биха искали да го убият? Така ли? Или анти ловците?
— О, не, господин комисар. Съвсем друго нещо го е сграбчило.
След като бе преминала през един доста разговорлив момент, жената отново се умълча. Беше все така уплашена, но библиотеките вече като че ли не я безпокояха. Бе устойчив, дълбок страх, който продължаваше да привлича вниманието на Адамсберг, още повече че случаят Ербие не заслужаваше да се бие път от Нормандия до Париж.
— Ако не знаете нищо — подзе той уморено — или ви е забранено да говорите, няма да мога да ви помогна.
Майор Данглар бе застанал на прага на кабинета и му правеше спешни знаци. Имало новини от осемгодишното момиченце, укрило се във Версайската гора, след като разбило бутилка плодов сок в главата на чичо си. Човекът успял да стигне до телефона, преди да изгуби съзнание. Адамсберг даде да разберат на Данглар и на жената, че има да довършва работа. Летните отпуски започваха и скоро в Бригадата щеше да остане само една трета от състава, така че трябваше да се довършат текущите случаи. Жената разбра, че не й остава много време, въпреки че дребният комисар се държеше мило и търпеливо с нея. В Париж не обичат да се размотават, бе я предупредил викарият.