— Лина, дъщеря ми — побърза тя да обяви, — го е видяла, Ербие де. Видяла го е две седмици и два дни преди да изчезне. Разказала е на шефа си и после цял Ордебек научи.
Данглар пак се ровеше в папките си и високото му чело бе прорязано от угрижена бръчка. Бе мернал Веранк в кабинета на Адамсберг. Какво търсеше там? Дали щеше да подпише? Да остане на служба? Решението трябваше да вземе тази вечер. Данглар спря до фотокопирната машина и погали легналия отгоре й едър котарак, търсейки утеха в козината му. Мотивите за антипатията му към Веранк не можеха да се кажат на глас — ставаше дума за глуха и упорита, почти женска ревност, за властна потребност да го отстрани от Адамсберг.
— Трябва да побързаме, госпожо Вандермот. Дъщеря ви видяла ли е нещо, което да й подскаже, че ще бъде убит?
— Да. Крещял. Още трима имало с него. Било през нощта.
— Да не са се били? Заради някоя сърна или сърненце? По време на събиране? Ловджийска вечеря?
— О не.
— Елате утре или някой друг ден — реши Адамсберг и се отправи към вратата. — Елате, когато можете да говорите.
Данглар чакаше комисаря, прав и нацупен, подпрян на ръба на бюрото си.
— Хванали ли са момиченцето? — попита Адамсберг.
— Момчетата са я открили на едно дърво. Качила се била най-горе, като някой млад ягуар. Държала една песчанка и не искала да я пусне. Песчанката изглеждала в добро здраве.
— Песчанка ли, Данглар?
— Това е един малък гризач. Децата са влюбени в тях.
— А малката? В какво състояние е?
— Горе-долу като гълъба ви. Скапана от глад, жажда и умора. В болницата е. Една от сестрите не иска да влиза при нея заради песчанката, която се е скрила под леглото.
— Обяснява ли защо го е направила?
— Не.
Данглар отговаряше неохотно, улисан в грижите си. Не му беше ден за бъбрене.
— Знае ли, че чичо й се е отървал?
— Да. Изглеждала облекчена и разочарована. Живяла е сама там с него неизвестно откога. Не е стъпвала в училището. Изобщо не са сигурни, че онзи й е чичо.
— Добре. Нататък да се оправя управлението във Версай. Обаче кажете на лейтенанта, който е поел случая, да не убива песчанката на момиченцето. Да я постави в клетка и да я нахрани.
— Толкова ли е спешно?
— Естествено, Данглар. Може би детето само това си има. Момент.
Адамсберг бързо се отправи към кабинета на Ретанкур, която се готвеше да навлажни краката на гълъба.
— Дезинфектирахте ли ги, лейтенант?
— Ей сега — отвърна Ретанкур. — Трябваше първо да му дам да пие.
— Идеално. Не изхвърляйте връвта, искам да вземат отпечатъци. Жюстен е повикал експерта. След малко ще дойде.
— Изсра ми се отгоре — спокойно отбеляза Ретанкур. — Какво иска оная женица? — попита тя, като посочи към вратата.
— Да ми каже нещо, което не иска да каже. Въплъщение на нерешителността. Или ще си тръгне сама, или ще я изгонят, като свърши работното време.
Ретанкур сви рамене леко презрително, нерешителността беше явление, чуждо на нейния начин на действие. Откъдето и силата й на самоизтласкване, която далеч превишаваше тази на колегите й от Бригадата, двайсет и седем на брой.
— А Веранк? И той ли се колебае?
— Веранк отдавна е решил. Ченге или учител — вие какво бихте избрали? Образованието е добродетел, която ви озлобява, полицейщината е порок, който ви извисява. И тъй като е по-лесно да се откажеш от добродетел, отколкото от порок, той всъщност няма избор. Отивам до болницата във Версай, да видя прословутия чичо.
— Какво правим с гълъба? Не мога да го занеса вкъщи, брат ми е алергичен към птичи пера.
— Брат ви е у вас?
— Временно. Уволнили са го, откраднал е кутия с болтове от гаража и малко масльонки.
— Не можете ли да го докарате у нас довечера? Гълъба.
— Хубаво избоботи Ретанкур.
— Само внимавайте, че наоколо се шляят разни котки.
Ръката на дребната жена свенливо докосна рамото на Адамсберг.
— Онази нощ — каза тя бавно — Лина е видяла да минава Неудържимата армия.