— В този час слънцето е греело в очите му — каза Адамсберг. — Карал е право на изток.
— Дори да го беше видял — добави Емери, — нямаше да успее да спре машината, преди да измине неколкостотин метра. Лейтенант, как ви хрумна да го проследите?
— Просто се подчинявах на правилника, предполагам — усмихна се Веранк. — Видях го, че излиза, и го проследих. Защото при такова разследване човек не се движи сам.
— А той защо с тръгнал сам? Изглежда ми по-скоро благоразумен човек.
— Но самотен — добави Адамсберг, за да го извини.
— И този, който му е определил среща, сигурно е изискал от него да отиде сам — въздъхна Емери. — Както обикновено. Ще се видим в управлението, да организираме охраната на Мортанбо. Адамсберг, успя ли да издействаш двама души от Париж?
— Трябва да са тук преди 14 часа.
Веранк се чувстваше достатъчно добре, за да седне на кормилото, и Адамсберг кара след него до ханчето на Лео, където лейтенантът бързо хапна супа от кутия и веднага отиде да спи. Докато вървеше към стаята си, Адамсберг се сети, че предишния ден е забравил да даде зърна на гълъба. И бе оставил прозореца отворен.
Но Елбо лежеше в една от обувките му, така както други от себеподобните му биха се настанили горе над огнището, и търпеливо го чакаше.
— Елбо — каза Адамсберг, като вдигна обувката с гълъба и постави и двете на перваза на прозореца, — трябва да поговорим сериозно. Ти си на път да излезеш от естественото си състояние, тръгнал си по наклонената плоскост на цивилизацията. Краката ти са излекувани, можеш да летиш. Погледни навън. Слънце, дървета, гълъбици, червеи и насекоми в изобилие.
Елбо изгука, което като че ли беше добър знак, и Адамсберг го постави на ръба на перваза.
— Излитай, когато поискаш — каза му той. — Не ме мисли, аз ще проявя разбиране.
XXXVI
Адамсберг си бе спомнил, че трябва да занесе цветя на госпожа Вандермот и в 10 сутринта тихо почука на вратата й. Беше сряда, имаше шанс Лина да е там, беше почивният й ден, с който компенсираше съботното дежурство. Искаше да види двамата, Лина и Ипо, поотделно, за да ги разпита по-обстойно. Завари ги всички седнали на масата да закусват, никой още не беше облечен. Поздрави ги един подир друг, разглеждайки сънените им физиономии. Смачканото лице на Ипо му се стори убедително, но с горещината, която вече ги бе затиснала, човек несъмнено можеше да си изработи приблизително недоспал вид. Освен нощното подпухване на клепачите, което не можеше да се имитира, Ипо поначало имаше тежък поглед, което невинаги му придаваше събудено, нито дори симпатично изражение.
Майката — единствената облечена — прие цветята с истинско задоволство и веднага предложи кафе на комисаря.
— Изглежда, че е имало драма в Серне — каза тя и това бе първият път, когато той отново я чуваше наистина да говори със смирения си, но и ясен глас. — Да не би онази ужасна история да продължава? Нали нищо не се е случило на Мортанбо?
— Кой ви каза? — попита Адамсберг.
— С Мортанбо ли нещо? — настоя тя.
— Не, не с него.
— Света майко — въздъхна с облекчение старата жена. — Защото ако продължава така, аз и децата ще трябва да се махнем оттук.
— Но не, мамо — каза Мартен с механичен глас.
— Знам какво говоря, моето момче. Вие всичките нищо не искате да видите. Но един ден ще дойде някой и ще ни избие.
— Но не, мамо — повтори Мартен. — Прекалено ги е страх.
— Те нищо не разбират — каза майката, като се обърна към Адамсберг. — Не разбират, че всички ни мислят за виновни. Горкото ми момиче, да беше си държала езика зад зъбите.
— Нямах право — каза Лина строго, без да се развълнува от тревогата на майка си. — Много добре знаеш. Трябва да се даде шанс на сграбчените.
— Така е — каза майката и седна на масата. — Само че нямаме къде да отидем. Налага се да ги закрилям, децата — обясни тя, като отново се обърна към Адамсберг.
— Никой няма да ни пипне, мамо — каза Иполит и вдигна към тавана двете се обезформени ръце, при което всички се разсмяха.
— Те нищо не разбират — огорчено повтори майката. — Не си играй с пръстите си. Иполит. В Серне е имало смъртен случай, а ти се правиш на палячо.
— Какво се е случило? — попита Лина и Адамсберг отклони поглед от прекалено видимата й през бялата пижама гръд.
— Мама ти каза — обади се Антонен. — Някой се е хвърлил под бързия влак от Кан. — Самоубил се с, това искаше да каже.