— Откъде разбрахте? — попита Адамсберг майката.
— От пазара. Шефът на гарата е отишъл на работа в седем и четирийсет и пет и е видял полицията и линейката. Говорил е с един от санитарите.
— В седем и четирийсет и пет? След като първият влак спира едва в единайсет?
— Машинистът на експреса се е обадил. Сторило му се, че е видял нещо на релсите, — затова шефът отишъл да провери. Знаете ли кой се е убил?
— На вас казаха ли ви?
— Не — отвърна Ипо. — Може би онази Маргьорит Вану.
— Защо тя? — попита Мартен.
— Знаеш какво говорят в Серне. Тя атръверп.
— Превърта — обясни Лина.
— Тъй ли? Че откога? — попита Антонен с честното изражение на заинтригуван човек, който ни най-малко не си дава сметка, че сам той превърта.
— Откакто я напусна съпругът й. Плаче, разкъсва си дрехите, драска по стените на къщата си, пише. По стените.
— Какво пише?
— Противни свини — обясни Ипо. — Или противни свински вандали. Ту едното, ту другото. Пише това навсякъде в селото, на хората от Серне вече им е писнало. Всеки ден кметът нарежда да заличат всички противни свини, които е надраскала през нощта. Освен това, понеже има пари, току скрие някоя тлъста банкнота под някой камък, в някое дърво и на другия ден още от сутринта хората не могат да се сдържат да не тръгнат да търсят разпилените пари, все едно играят на криеница. Вече никой не отива на работа навреме. Така тя, сама жена, успява всичко да дезорганизира. А пък то иначе не е забранено да криеш банкноти.
— По-скоро е забавно — каза Мартен.
— По-скоро да — одобри Ипо.
— Не е забавно — скастри ги майката. — Нещастницата си е изгубила ума и страда.
— Да, но все пак е забавно — каза Ипо, като се наведе да я целуне по бузата.
Майката се преобрази радикално, сякаш внезапно видя, че упрекът й е бил ненужен и несправедлив. Потупа ръката на големия си син и отиде да седне в креслото в ъгъла, откъдето несъмнено вече нямаше да взима участие в разговора. Бе нещо като незабележимо и спокойно излизане от сцената, сякаш един от героите изчезваше, макар все още да можеше да се види.
— Ще изпратим цветя за погребението — каза Лина. — Все пак познаваме леля й.
— Да ида ли да набера в гората? — предложи Мартен.
— На погребение не се носят набрани в гората цветя.
— Трябва да са платени цветя — потвърди Антонен. — Дали да не купим лилии?
— Не бе, лилиите са за сватба.
— А и нямаме пари за лилии — каза Лина.
— Анемони? — предложи Ипо. — Тънозес е ми ен ама.
— Ама не им е сезонът — изрече Лина.
Адамсберг ги остави да пообсъдят избора на цветята за Маргьорит и този разговор, освен ако не беше подготвен от изключителни умове, му доказваше по-добре от всичко друго, че нито един Вандермот не бе замесен в произшествието в Серне. Само че всички Вандермот имаха изключителни умове, вън от всякакво съмнение.
— Само че Маргьорит не е мъртва — каза най-после Адамсберг.
— А! Е, значи, няма да има цветя — живо заключи Иполит.
— А кой е мъртъв? — попита Мартен.
— Никой не е мъртъв. Човекът е бил легнал между релсите и влакът е минал отгоре му, без да го докосне.
— Браво — каза Антонен. — Това наричам аз преживяване на артист.
В същото време младежът подаваше бучка захар на сестра си и Лина веднага разбра какво трябва да направи — да счупи бучката на две. Жестът изискваше силно натискане, каквото пръстите на Антонен не можеха да си позволят. Адамсберг отклони поглед. Това нашествие на бучки захар при всякакви обстоятелства го караше да потръпва, сякаш се бе озовал в обкръжението на многоброен враг, чиито бучки захар играеха ролята на камъни и зидове.
— Ако е искал да се убие — каза Лина, гледайки към Адамсберг, — е трябвало да легне напреко на релсите.
— Така е, Лина. Не е искал да се убие, поставили са го там. Става дума за заместника ми Данглар. Някой е искал да го убие.
Иполит се намръщи.
— Да използваш влак като оръжие… Не е лесно.
— Но за да накараш хората да повярват, че е самоубийство… Хитро е — каза Мартен. — Когато видиш релси, веднага се сещаш за самоубийство.
— Да — каза Иполит и направи гримаса. — Обаче подобен план може да измисли само някой задръстен мозък. Амбициозен, но болен. Тотално превъртял.