— Не.
— Не ви ли хрумна, че Ипо е могъл да му сцепи главата? Или Мартен?
— Не.
— Защо?
— Прекалено ни беше страх от него, за да отидем в стаята му. Не смеехме дори да се качим на етажа. Беше ни забранено.
Адамсберг спря на пътя, обърна се към Лина и прекара пръст по румената й буза без задна мисъл, както Церк бе направил с перото на гълъба.
— Добре тогава, кого предпазвахте, Лина?
— Убиеца — внезапно каза тя, като вдигна глава. — А не знаех кой е. Не бях шокирана, когато го открих облян в кръв. Просто помислих, че някой най-после му е видял сметката, че вече няма да се върне, и изпитах огромно облекчение. Заличих следите от брадвата, та никога да не накажат извършителя. Който и да е той.
— Благодаря, Лина. Ипо наистина ли е бил ужасът на училището?
— Той ни закриляше. Защото другите ни братя, малките, в другия двор също виждаха зор. Когато Ипо се осмели да предизвика съучениците ни с нещастните си ненормални пръсти, най-после ни оставиха на мира. Ние сме мили хора, но Ипо трябваше да ни защити.
— Казвал им е, че е пратеник на Дявола, че може да ги унищожи.
— И удари право в десетката! — каза тя, като се засмя без никакво съчувствие. — Всички ни правеха път! За нас, децата, това беше раят. Бяхме станали крале. Само Лео ни предупреждаваше да внимаваме. Отмъщението е ястие, което се яде студено, казваше ни тя, но по онова време аз не разбирах какво значи това. Днес — добави тя по-мрачно, — днес си плащаме. С този спомен за Ипо Дявола, с Армията на Елекен, разбирам защо майка ни я е страх за нас. През 1777 година тук са убили с вили свинаря Франсоа-Бенжамен.
— Да, казаха ми. Защото видял Армията.
— Три жертви е назовал и една не е разпознал. Като мен. Тълпата се е нахвърлила върху него след смъртта на втората жертва и го е изкормяла в продължение на два часа. Франсоа-Бенжамен е предал дарбата си на племенника си Гийом, който я прехвърлил на братовчедка си Елодин, после отишла при Сигизмонд кожаря, после у Арно, продавача на платно, после у Луи Пиер пианиста, у Авелин и накрая у Жилбер, който, както изглежда, я е предал на мен. Вашият заместник знаеше ли нещо, та са искали да го убият?
— Нямам представа.
Той тръгна сам-самин / с голяма мъка на сърце, безмълвно си изрецитира Адамсберг, изненадан, че е запомнил краткото стихче на Веранк.
— Не се чудете — каза тя с внезапно твърд глас. — Не него са искали да убият, а вас.
— Но не, от къде на къде?
— Вас са искали да убият, защото ако днес не знаете нищо, утре ще знаете всичко. Вие сте много по-опасен от Емери. Часовете са преброени.
— Моите ли?
— Вашите, господин комисар. Не ви остава друго, освен да си тръгнете, тичешком. Никой никога не може да спре Господаря, нито него, нито войниците му. Не заставайте на пътя му. Вярвате ми или не, опитвам се да ви помогна.
Думи, толкова остри и лекомислени, че Емери би я арестувал и за по-малко от това. Адамсберг не помръдна.
— Трябва да опазя Мортанбо — каза той.
— Мортанбо е убил майка си. Той не заслужава да си давате толкова труд.
— Това не е мой проблем, Лина. Знаете това.
— Вие не разбирате. Той ще умре, каквото и да правите. Тръгнете си преди това.
— Кога?
— Сега.
— Искам да кажа, кога ще умре?
— Елекен решава. Тръгвайте. И вие, и хората ви.
XXXVII
Адамсберг бавно влезе в двора на болницата, която започваше да познава не по-зле от бара на Бригадата. Данглар бе отказал да облече болнични дрехи, захвърлил бе синята риза и седеше в леглото с костюма си, колкото и да беше мръсен. Сестрата бе изразила на висок глас неодобрението си във връзка с тези нехигиенични одежди. Но тъй като ставаше дума за неуспял самоубиец, който при това бе минал целият под влака — събитие, предизвикващо уважение, — не го принуди да спазва правилата.
— Трябват ми малко по-свестни дрехи — бяха първите думи на Данглар.
В същото време погледът му се плъзгаше по жълтата стена, за да избяга от срама му, от нелепото му падение, което за нищо на света не желаеше да прочете в очите на Адамсберг. Доктор Мерлуз му бе описал накратко събитията, без да изразява мнение, и Данглар не знаеше как да се отнесе към себе си. Не бе действал професионално, държал се бе смехотворно и което беше най-лошо от всичко — глупаво. Той, Данглар, големият мозък. Първобитната ревност, разяждащото го желание да унищожи Веранк не бяха оставили място и за най-малките частици достойнство и интелигентност. Може би тези частици се бяха опитали да се проявят, да кажат нещо, но той не ги бе чул, нито слушал. Като последния кретен, демонстрирал онази тъпота, която води до самоунищожение. Спасил го бе онзи, когото бе поискал да унижи, пак той за малко да загине под колелетата на влака. Той, Веранк дьо Билк, проявил рефлекса, тупето и способността да го просне между релсите. Самият Данглар със сигурност не би могъл да извърши подобен подвиг. И може би, още по-зле, би избягал, преди дори да се опита, би побързал да се изкачи на перона.